През ХІХ в. парижкият квартал Монпарнас бил сравнително спокоен район, обитаван от учители, рентиери, занаятчии, монахини, кочияши и селяни. Но там имало и кътче на несериозен, дори разпуснат живот – една „гореща улица“, която почтените граждани споменавали само с намеци, сякаш ставало дума за срамна болест: улица дьо ла Гетe (Rue de la Gaîté), което название може да се преведе като улица „Веселие“.
По онова време върху вината и другите алкохолни напитки, внасяни в Париж, се дължали огромни данъци. Но тази част на Монпарнас се намирала извън данъчната зона и затова била освободена от плащането им. Ето защо през ХІХ век множество театри и дансинги се премествали близо до тукашните евтини кръчми, които привличали много посетители. Така към 1914 г. се оформил най-привлекателният център на Монпарнас. Около тази малка територия се появили кафенета, барове, павилиони за сладолед, ресторанти, народни танцови площадки, лавки с купища стриди, пържени картофи и печени кестени.
Днес вече не съществува бирария „Ганглофф“ – която представлявала буквално конвейер за пиво, за чиито посетители се пускала музика от латерна с мотиви от популярни оперети на Офенбах. В квартала и до днес се предлагат морски дарове. Но сладкарницата „Белият заек“, която представлявала истински дворец с разнообразни сладкиши и кремове, била затворена през 1958 година.
В миналато цялата улица била истински образец на „бедняшко изобилие“ – с магазини за обувки и шапки, бижутерия, салони за фризура и козметика. Даже до днес в сравнение с 1914 г. населението тук не се е променило: домакини бързат за покупки, лениви безделници, случайни минувачи, търговци, улични художници, клошари, скитници…
Билетите за многобройните театри били евтини – от 9 до 15 су. В театър „Бобино“ спектаклите се състояли от смесица между скечове и песни, представяни от различни куплетисти, по подобие на големите кафе-шантани в по-реноомирания квартал Монмартър. Сцената се предоставяла и на всевъзможни улични певци, разказвачи, различни екзотични типове, чудаци, млади ура-патриоти и анархисти, които се подигравали над добродетелните буржоа.
Звездата на казино „Монпарнас“ бил комикът Монтегю, от когото се възхищавал дори Ленин. В своите простички, но пламенни сценки и песнички той страстно протестирал срещу буржоазното общество на Третата република. Освен това, бил невероятен мим, който можел да пресъздаде всевъзможни образи: дебел буржоа, работник, адютант, полицай, кръгъл глупак, непохватен селянин. През август 1914 г. след дълъг престой в полицейската префектура Монтегю едва отървал затвора. Забранили му да пее. Но когато видял, че започващата Първа световна война се превръща в огромна касапница, станал патриот и учудил всички с думите си: „Аз защитавах бедните и нещастните, но сега ще защитя Франция, защото тя цялата е нещастна!“ – след което се върнал на подиума.
Театър „Монпарнас“ през 1930–1942 г. под ръководството на Гастон Бати станал един от първите авангардни театри – но през 1914 г. репертоарът му все още не се различавал от този на другите театри. Основан в 1819 г., той бил най-старият театър за улични спектакли, както и най-големият със своите 1200 места. Архитектурният му дизайн от 1886 година е съхранен до наши дни.
До днес е оцелял също театър „Бобино“, който и сега е истински храм на песента! Тук вече повече от 100 години най-големите майстори на песента демонстрират своя талант. Някога вместо него имало панаирен театър, чиято звезда бил клоун на име Бобино. Тогава на сцената му се изявявали жонгльори, акробати и мимове. Първоначално се наричал „Люксембургски“ по названието на парка, в който се намирал. Но това звучало прекалено надуто и зрителите бързо го преименували на „Бобино“. През 1867 г. се преместил на улица „Веселие“.
Местната публика била безмилостна към актьорите и певците. При най-малък фалш в звуците или жестовете тя започвала да крещи, да освирква и хвърля портокалови кори. Затова тук начинаещите певци издържали доста трудно първия си изпит.
От началото на ХХ век до днес няма парижка естрадна знаменитост, която да не е изпълнявала песни в „Бобино“. Сред другите били прочутият Морис Шевалие и кралицата на парижките улици – Едит Пиаф.
Улица „Веселие“ и сега продължава да е един от притегателните центрове на Париж.
