През 409 г. се случва едно събитие, което се оказва съдбоносно за по-нататъшната участ на Европа като цяло и макар по косвен начин – за европейската култура до ден-днешен.
Римските легиони се изтеглят от Британия.
Не е трудно да се досетим какво са изпитвали тогавашните обитатели на британските острови или както ги нарича историята – романо-бритите. Това са келтски племена, които около 4 века преди това оказват ожесточена съпротива на римляните при нахлуването на легионите на Юлий Цезар и император Клавдий на острова. В продължение на това време обаче келтите се смесили с римските преселници, ветерани-легионери, чиновници, занаятчии, търговци и други, които се заселвали по тези земи. Градовете процъфтявали, навсякъде в тях били построени по римски образец форуми, театри, бани, стадиони.
Обаче нахлуването на варварите в източните области на империята, което започнало с мигрантското преселение на готите, сложило край и на идилията в Британия. Последвалите масови нашествия на хуни, готи, алемани, алани, вандали и всякакви други варварски племена през Дунав и Рейн изисквали концентриране на всички сили на „източния фронт“, откъдето нахлували варварите. Затова и през 409 г. император Хонорий изтеглил легионите от Британия, за да се включат в защитата на самата Италия и предложил на бритите сами да защитават страната си. Това означавало само едно – Британия оставала сама лице в лице срещу „своите“ варвари.
Лесно можем да си представим какво се случва, когато се премахне върховната власт. Ветерани-офицери от бившите римски гарнизони, наемници, влиятелни чиновници, богати земевладелци и фермери почувствали безвластието, обявявали се за владетели на отделни региони, влизали незабавно във въоръжени схватки помежду си, за да „уточнят“ границите на своите територии. Това дава повод на по-късните средновековни хронисти да говорят за „британските крале“ от онази епоха.
Но разпокъсаната Британия се оказала много лесна плячка за нашествия от всички посоки. Старите врагове – пиктите от север (наричани така заради „пиктограмите“, с които изрисували телата си, обикновено със синя боя – отгласи от този обичай видяхме в нашумелия филм „Храбро сърце“ на Мел Гибсън) вече с лекота преминавали някогашните отбранителните линии при стените на Антонин и Адриан, нахлували, опожарявали селищата, убивали и отвеждали хората в робство.
При това положение неколцина от по-видните фигури сред романо-бритите решили да помолят бившата метрополия за поомощ. Годината била 446 г. Те написали до консула Флавий Аеций (роден в Дуросторум – днешната Силистра). Писмото, цитирано от различни хронисти, е най-известно от преразказа му в труда на Беда Достопочтени (672-735) „Църковна история на народа на англите“. В това писмо романо-бритите пишат:
„До Аеций, трижди консул, когото призовават бритите. Варварите ни притискат към морето, а морето – към варварите. Между тях ни чакат две гибели – от меч или вода“.
Но Аеций нямал възможност да помогне на Британия. Някогашният негов приятел от детските години Атила, който доскоро му помагал със своите хунски дружини в римските междуособици, притискал все повече империята – и било ясно, че голямото нахлуване предстои всеки момент. При това положение отговорът на писмото не можело да бъде положителен. Просто липсвали войници, които да застанат зад думите.
Британия трябвало да се защити сама.
Първият, който се опитал да обедини бритските вождове, бил Вортигерн. Не е ясно кой точно е бил той. Някои историци дори смятат, че това е титла, а не име. Този лидер се опитал да организира съпротивата срещу пиктите от Шотландия и Ирландия. За нещастие, избраната тактика не била най-удачната. Дотолкова не била удачна, че по-късно се превърнала в беда, която унищожила самата Британия. Защото Вортигерн повикал на помощ германските племена англи и сакси от континента. Отначало дошли малобройни дружини с два кораба. Те действително помогнали на бритите да отблъснат нападенията на пиктите – но когато започнали да прииждат все повече сакси, сами се превърнали в опасност. Сега вече новите пришълци нападали бритите, опожарявали селищата и избивали населението. Самият Вортигерн загинал по време на една от битките – не е ясно дали срещу саксите или убит от своите заради измяна.
Сцена от срещата на младия Мерилин/Амбросий с крал Вортингер
Начело на съпротивата срещу новото нашествие застанал патрицият Амвросий Аврелиан – един от римските патриции, които не напуснали острова заедно с римските легиони. За него някои от полулегендарните хроники твърдят, че е чичо на вожда Артур, известен по-късно като крал Артур. Други пък дори го отъждествяват с бащата на Артур – крал Утер Пендрагон. Така започнала епопеята на британската съпротива срещу варварите, от която по-късно се родили легендите за крал Артур, рицарите на Кръглата маса и замъка Камелот – в който някои изследователи виждат метафора на хармоничния, подреден и спокоен живот по време на римското управление. Писмото до Аеций, всъщност се превърнало в първата крачка към този свят на легендите.
Постепенно саксите изтласкали последните брити в непроходимите гори и мочурища на Уелс. Там съпротивата им продължила до края на ІХ-ти век. Именно от тях в хода на битките англичаните заели идеята за прочутия дълъг лък, който изиграл важна роля в английската военна история през следващите векове, чак до появата на огнестрелните оръжия.
