Идеята за този поход по принцип въобще не била популярна в империята на Тимур Куция (Тамерлан). По-голямата част от велможите му били изморени от постоянните войни и вече искали да се наслаждават на плодовете на досегашните победи, без да се натоварват с военна кампания в далечната южна страна. Воините не харесвали климата на Индия, където било „горещо като в ада“. Това дразнело Тамерлан, но той не се отказал от плана си. Походът започнал през 1398 г.
Първите жертви на монголите, сред като прекосили планинската верига Хиндукуш в района на Баглан, станали „гяурите“ в Нуристан. „От отрязаните глави на неверниците бяха издигнати няколко пирамиди“, разказва тогавашният персийски летописец на Тимуридската епоха Шарафадин Язди.
На 15 август 1398 г. в Кабул бил свикан военен съвет, където официално обявили началото на похода. През октомври основната армия форсирала реките Рави и Биях. Армията на Тимур на 21 октомври превзела Шахнаваз, където взела огромна плячка и отново издигнали любимите на Тимур пирамиди от отрязани човешки глави.
Свирепите монголски войски буквално превръщали в пустиня завладените райони. Индия била връхлетяна от лавина насилие, която помитала всичко по своя път. Грабежите и убийствата станали нещо обичайно. Хиляди хора били отведени в робство. Тимур защитавал само ислямското духовенство.
Достойна съпротива срещу ужасния враг оказали единствено раджпутите – воините от Централна Индия в днешния щат Раджастан. Водел ги Рай Дул Чанд. Раджпутите воювали до смърт, но им липсвал военният опит на монголите. Когато монголите нахлували в крепостите им, мъжете убивали собствените си съпруги и деца, а след това се самоубивали. В една битка около 10 хиляди раджпути, много от които ранени, били обкръжени, но отказали да се предадат и всички паднали в боя. Тимур бил възхитен, но все пак заповядал крепостта им да бъде изтрита от лицето на земята. В същото време пощадил техния вожд, като му подарил меч и халат в знак на уважение.
На 13 декември 1398 г. войските на Тамерлан се озовали пред Делхи. Тук били прсрещнати от армията на султан Махмуд. Монголските войници за пръв път срещнали бойни слонове – според различни историци от 120 до 600. Освен това армията на Делхи била въоръжена с „огнени гърнета“ – запалителни гранати, пълни със смола; използвала и ракети с железни върхове, които избухвали при удара си в земята.
Първоначално Тамерлан, изправен пред непознатия враг, избрал защитна тактика. Били изкопани окопи, натрупани землени валове, войниците му се укрили зад големи щитове. Въпреки това, индусите не бързали да нападнат. Но за монголите било невъзможно да стоят безкрайно в отбрана, защото това разлагало армията. А и войската им водела хиляди пленници-роби. В решаващия момент те можело да се разбунтуват и да повлияят на хода на битката. Тамерлан заповядал всички пленници да бъдат избити и заплашил лично да убие всеки, който поради жалост не се подчини.
Според обичая, той се обърнал към астролозите. Те обявили, че денят е неблагоприятен, но Тимур пренебрегнал съветите им. Битката се състояла на 17 декември 1398 г. при река Джама, близо до Панипат. Отначало сражението се водело с променлив успех. За да спре атаката на слоновете – тези живи бойни кули, Тимур заповядал да изкопаят ров и да нахвърлят в него метални шипове. Но това не ги спряло и слоновете извършили големи опустошения в монголските редици.
Тогава бойците на Тимур подгонили насреща им камили и биволи, натоварени с горящи факли, слама и клони от иглолистни дървета. Обезумелите животни, обхванати от пламъци, уплашили значителен брой слонове, които се втурнали назад и започнали да мачкат индуските войници. Окончателната победа била извоювана от монголската конница, която довършила разгрома на делхийците. Победеният султан избягал в Гуджарат. На 19 декември армията на Тимур влязла без бой в един от най-красивите и величествени градове по онова време.
По искане на местните мюсюлмански велможи,Тамерлан поставил охрана около техните квартали. Това обаче не спасило другите жители на града. Делхи бил разрушен и ограбен, повечето жители изклани, а Тамерлан се престорил, че се е случило без негово съгласие, като казал: „Не исках това“.
След разграбването на Делхи монголската армия буквално била претоварена с плячка. Всеки обикновен войник носел поне по една торба злато, скъпоценни камъни, изделия от благородни метали; освен това, водел на синджир около 100-150 роби.
След като прекарал две седмици в Делхи, Тимур поел към река Ганг. По пътя си не срещал съпротива. Всички бягали в ужас. Мирното население било грабено, убивано, изнасилвано и откарвано в робство. Това вече не било война, а касапница. Най-силната крепост на Индия – Мирт, се предала без бой на 1 януари 1399 г. Жителите й били изклани, защото на мюсюлманите не се харесал обичаят на хиндуистите жените да се самоубиват след смъртта на съпруга си.
На 2 март 1399 г. цялата огромна плячка тръгнала за столицата на Тимур – Самарканд, натоварена на хиляди камили. Деветдесет пленени слона носели камъни от индийските кариери за строеж на джамия в Самарканд. Самата войска приличала на емигриращ народ, като влачела подире си стада животни, жени и деца. Желязната монголска армия, прочута в целия Изток със скоростта на преходите си от 60 километра дневно, сега едва успявала да измине 7 километра на ден.
На 15 април Тимур прекосил река Сър-даря и пристигнал в родния си град Кеш (дн. Шахрисабз, Узбекистан). Страшният индийски поход завършил.
