IV век пр. Хр. бил важен и в много отношения повратен момент не само за гръцката цивилизация, но и за историята на целия свят. Това се свързва преди всичко с живота и постиженията на Александър Велики, който успял да постигне невиждано могъщество и да изгради империя, невероятна по размери и размах. Победите на Александър влезли в аналите на историята като ненадминати примери за тактическия гений на младия цар, който удивил съвременниците си с познанията си във военното дело.
Но на фона на нерестанните му победи встрани и незабелязани остават неговите неуспехи и поражения. От всичките му провали най-големият е, безспорно, експедицията в Согдиана и Бактрия, и последвалата битка при река Политимет.
С настъплението на македонската армия на изток, територията на Централна Азия придобила особено значение – при завладяването на Индия през нея трябвало да се осъществяват доставките за войските и тяхната ротация. Местното население обаче не било твърде щастливо от пристигането на гърците. Согдиана се разбунтувала срещу Александър, а водачът на бунтовниците Спитамен блокирал Мараканда (дн. Самарканд) – важен кръстопът и отбранителен възел. Едновременно с това насам се готвели да нахлуят скитите отвъд река Танаис Азиатски (дн. Сър-даря). Тези два фактора заплашвали да изтръгнат Согдиана от контрола на македонците, което застрашавало цялата стратегическа и политическа ситуация в империята – не бивало да се допусне падането на Мараканда, още повече, че градът се отбранявал с македонски гарнизон, чиято гибел щяла да засегне цялата армия.
За деблокирането на Мараканда Александър изпратил сравнително малък отряд, състоящ се главно от лека и средна наемна гръцка пехота (около 1500 войници) и 900 конници, включително 60 хетайри – царски гвардейци, елитът на елитите в македонската армия. Начело били Андромах, Менедем и Каран. Важна роля играел и преводачът Фарнух.
Войската на самия Спитамен се състояла от 2500-3000 бактрийски конници от типичната лека „степна“ кавалерия – конни стрелци, също копиеносци и малък брой согдийски опълченци.
Отначало македонците имали успех – въстаниците така и не завзели цитаделата на Мараканда преди приближаването на отряда, който успял да влезе в града, преди в него да настъпи глад. Спитамен благоразумно отстъпил, защото шансовете на неговите спешени конници в битка върху стените на Макаранда били малки.
Така целта на македонската експедиция била постигната: важният регионален център останал на разположение на Александър. Ако нещата били спрели дотук, никой нямало да обърне внимание на този кратък епизод в голямата кампания.
Но събитията се развили другояче и на преден план излязла, както почти винаги се случва, психологията, а в случая – такава нейна съставка като суетата. Защото Фарнух и съратниците му решили да си спечелят славата на победители на Спитамен – и се втурнали да преследват вражеските конници. По пътя македонският отряд срещнал скити, които обикаляли из „скитската пустиня“ – Къзълкум. Без никакъв повод от тяхна страна, самонадеяните предводители на македонците ги нападнали.
Това до голяма степен предопределило по-нататъшната съдба на отряда им – Спитамен се съюзил със скитите и нападнал македонците, използвайки типичната източна тактика: да обсипва враговете със стрели, без да влиза в ръкопашен бой. Македонската конница била изтощена от дългия поход и не устояла на врага, пехотата се построила в каре и започнала да се оттегля към река Политимет (дн. Заравшан). На нейния отсрещен бряг имало гора, където македонските командири планирали да дадат почивка на хората си. Тук, обаче, фатална роля изиграло слабото взаимодействие на отряда.
Фарнух, който излязъл на преден план в ръководството на експедицията, нямал достатъчно опит във военното дело, а предводителите на отделни отряди Каран, Андромах и Менедем в решителния момент отказали да поемат общото командване. Оказал се на брега на Политимет, командирът на наемната конница Каран заповядал да се започне прекосяване през бродове, без да чака другите да се приближат. Пехотинците, виждайки, както им се сторило, бягството на конницата, развалили строя си и се спуснали към реката, за да търсят спасение на другия бряг. Съдейки по някои описания, точно в този момент бойците на Спитамен се нахвърлили върху разбърканите македонци – а от другия бряг налетели скитите. Настанало страшно клане – от целия отряд се спасили малко повече от 300 души, тоест около 2500 били буквално разкъсани от скитите и согдийците.
Армията на Александър никога не познавала такова поражение. Царят трябвало бързо да реагира на последствията от тази катастрофа. Тя била преди всичко морална и политическа, а не толкова стратегическа. От една страна, щетите били неголеми – самият отряд бил малък, пък и се състоял главно от гръцки наемници, а не от македонци. Завърналите се в македонския лагер войници били задължени да крият какво се е случило под страх от смъртно наказание.
Царят лично се отправил срещу Спитамен. Земите в в долината на Политимет били предадени на огън и меч в отмъщение за гибелта на македонския отряд. Историкът Диодор съобщава, че над 120 000 согдийци били изклани по заповед на Александър. Спитамен бил разгромен от македонския пълководец Кен и след това убит от собствените си придружители в пустинята.
Поражението при Политимет имало отрезвяващ ефект върху Александър. То го накарало да се отнася с по-голямо внимание към формирането на отделни корпуси, особено към назначаването на предводители.
А самите Согдиана и Бактрия се подчинили на Александър едва, след като той се оженил за местната принцеса Роксана.
–
