Литературоведите и историците твърдят, че Фьодор Михайлович Достоевски взел за основа на своя велик роман „Престъпление и наказание“ реален случай от криминалната хроника – 27-годишният Герасим Чистов, произхождащ от търговско семейство, убил и ограбил две възрастни жени. Писателят прочел стенограмите от делото, като използвал в сюжета на романа доста реалии от извършеното престъпление.
Разбира се, както самото престъпление, така и поведението на Чистов на съдебния процес не съвпадат пряко със събитията от романа, макар отчасти да се припокриват. По-интересни обаче са интерпретацията, осмислянето и философското натоварване, които жестокото битово убийство придобило в произведението.
Някои критици определят творбата като „философски роман на криминална основа“. Но дори и най-педантичните изследователи не могат да дефинират точно тази „криминална основа“. Мнозина дори се съмняват, че изобщо е възможно да се очертае границата, където реалната действителност прелива в резултата от творческата фантазия. Но литературните критици не спират да опитват.
Специалистите по творчеството на Достоевски посочват, че докато се подготвял за работата по „Престъпление и наказание“, писателят живо се интересувал от случая с французина Пиер Ласнер.
Неуспял литератор и несъстоял се търговец, в средата на 1830-те години Ласнер извършил няколко престъпления, включително предумишлени убийства. Въпреки това, притежавайки известен литературен талант, Ласнер опитал да представи себе си не като престъпник, а като жертва. В резултат го наричали как ли не: поет-бунтар, страдалец заради безразличието на околните, революционер с желание да подобри обществото, интелигентен престъпник.
В една от редакционните статии на списание „Время“, издавано от брата на Достоевски Михаил Михайлович, пише следното за случая Ласнер: „Става дума за феноменална, загадъчна, ужасна и интересна човешка личност. Неуспехите и страхът от немотията го превърнали в престъпник – а той се осмелява да представя себе си като жертва на своята епоха“. (Редакционните статии не се подписвали, но най-вероятно автор на това определение е Фьодор Михайлович Достоевски).
Самите престъпления на Ласнер обаче, ако ги разгледаме без тълкувания и дискусии, са просто убийства с цел грабеж и тяхната „реализация“ по нищо не прилича на престъплението на Расколников. Ласнер отивал „на работа“ със съучастници и убивал с нож или дълго шило. Затова по-скоро си струва да обърнем внимание на случая с Герасим Чистов – смята се, че Достоевски е могъл да заимства някои важни подробности от него.
И така: през януари 1865 г. в една московска къща били открити труповете на две жени, съсечени с брадва – войнишката вдовица Анна Фомина и селянката Мария Михайлова. И двете били по на около 65 години. От раклата в стаята били изчезнали скъпоценности на обща стойност 12 000 рубли (Фомина работела като слугиня на богата господарка, която по време на убийството не била у дома си). Ситуацията в стаята показвала , че убиецът отначало седял с двете жени на масата – тоест, можело той да бъде техен познат.
Полицията започнала да разпитва информаторите си в квартала, и портиерът съобщил, че 27-годишен продавач в местен магазин се държи странно. На втория или третия ден след убийството полицията задържала заподозрения Герасим Чистов. Откраднатите стоки също били открити. Месец след убийството всички предмети били изровени от… снежна пряспа. Чистов (или този, който убил жените) най-вероятно просто не е имал време да скрие по-добре плячката.
Но Чистов твърдял, че за деня на убийството има алиби: уверено изброявал списъка на хората, с които се бил виждал в интервала от 19 до 21 часа. Казал, че дори успял да отиде на театър. Прокурорът обаче го опровергал, като просто пресметнал времето: Чистов уж бил на места, толкова далеч едно от друго, че показанията му изглеждали съмнително. Напълно е вероятно именно от този случай, който бил подробно отразен във вестник „Голос“, Достоевски да е взел външната канава на събитията: времето и начина на убийството, двете жертви – едната от които случайна, скитанията на героя из града.
В края на 1865 г. делото на Герасим Чистов било разгледано от военен съд. По това време съдебните заседатели се стараели по-бързо да „отмятат“ повече дела, поради което правомощията на военните били разширени. Иначе делата затрупвали съдилищата. Освен това двойното убийство е тежко престъпление, което и без това попадало под юрисдикцията на военен съд.
Прави впечатление, че в този процес както прокурорът (служител на военната юрисдикция), така и адвокатът, който представял интересите на обвиняемия в съда, обръщат голямо внимание на психологическото състояние на Чистов. По-късно Достоевски използва това в романа си – чрез великолепния образ на следователя Порфирий Петрович. Прокурорът настоявал че Чистов, според очевидци, „бил в ужасно състояние, което разкривало вътрешната му борба и терзания“. Интересното е, че адвокатът на Чистов, представяйки аргументите на защитата, също обърнал внимание на вълнението му. Но го интерпретирал по коренно различен начин: че това е нормалното състояние на човек, обвинен в нещо, което не е извършил.
Накрая съдът решил, че събраните доказателства за вината на Чистов са недостатъчни. Присъдата била: Остава под подозрение“, тоест, изпратили делото за допълнително разследване. Но тук следите на Герасим Чистов се губят и няма никаква информация дали е бил осъден или не.
И ако не бил великият роман на Достоевски и педантичността на литературните критици, този криминален случай най-вероятно просто щял да се изгуби сред многото подобни.
–
