В мрачната пролетна сутрин на 3 април 1817 г. в село Алмонсбъри в графство Глостършир (Западна Англия) се появила странна жена. Тя изглеждала на около 25-27 години, била мургава, средна на ръст, с черни очи и кестенява. Непознатата била облечена в черна рокля, носела стари тежки обувки и чорапи от груба вълна. На главата си имала тъмен шал във формата на тюрбан, затова лесно можела да бъде взета за мюсюлманка.
Попитали я кого търси, но тя бързо започнала да говори на неразбираем език. Отвели я в местния приют за бедни. Най-често казвала думата: „Карабу“. Изглеждала толкова плаха, невинна и беззащитна, че на всички им дожаляло за нея. Местният съдия Уоръл и съпругата му решили, че „Карабу“ е името на непознатата.
На следващата сутрин в хотела, където я настанили, дошъл местният свещеник. Той донесъл цял куп книги, описващи екзотични страни. Много от тях били с цветни картинки. Жената се спряла на тази, където бил изобразен Китай. С жестове обяснила, че тези места са й познати.
След обяда тайнствената чужденка била откарана в Бристол. Кметът лично се срещнал с нея, били поканени и членове на Кралското географско дружество. Тези сериозни господа обаче така и не разбрали откъде идва и какъв език говори.
В това време слухът за тайнствената жена стигнал чак до Лондон. Къщата на съдията Уоръл, където настанили за постоянно странната жена, се превърнала едва ли не в обект на поклонение. Идвали не само англичани, но и чужденци, за да видят тайнствената Карабу. Само едно огорчавало гостите: никой не можел да разбере езика й.
Но веднъж в къщата на съдията дошъл някакъв португалски моряк на име Мануел Айсон, който бил плавал из много морета и океани. Той заявил, че разбира езика на непознатата. Това бил рядък диалект, който се използвал в Суматра и някои малки острови на Източна Индия.
Скоро се появил още един пътешественик, който бил кръстосвал надлъж и нашир водите на Югоизточна Азия. Той потвърдил истинността на думите на португалеца, успял да разговаря с Карабу и да научи историята й.
Оказало се, че младата жена е от благородно семейство, живеещо на остров Явасу в Индийския океан. Баща й бил китаец, а майката – малайзийка, която загинала при нападение на канибалско племе. Веднъж Карабу се разхождала в градината на двореца си на остров Явасу, но била отвлечена от пирати под командването на жестокия Чи Мин. Веднъж пиратският кораб се озовал близо до английските брегове. Смелото момиче скочило във водата и доплувало до брега. При местните рибари разменила скъпите си дрехи за храна и, освен това, получила стара пола, шал, чорапи, обувки. В това облекло стигнала до Глостършир.
И понеже станало ясно, че е от благороден род, започнали да я наричат „принцеса Карабу“. Чужденката разказала на англичаните за обичаите на своята страна, обяснила значението на някои думи от нейния език, показала как се пишат. Образци от писмеността на далечния остров Явасу били изпратени в Оксфорд. Учените предположили, че това е вид явански език, разпространен на остров Суматра. Принцеса Карабу ставала все по-известна. Портретите й се появили във вестниците.
Така, след 10 седмици на всеобщо възхищение, в къщата на съдията един ден се появила някоя си госпожа Нийл. Тя заявила, че чужденката, за която всички говорят, изобщо не е никаква чужденка. Името й било Мери Уилкокс, дъщеря на обущар. Била омъжена, съпругът й се казвал Бейкър. Тя известно време наемала стая в дома й, а преди това работила като слугиня в няколко къщи. Поканили „чужденката“ и, когато видяла госпожа Нийл, тя си признала всичко. На чист английски „принцеса Карабу“ казала, че е мамила всички в продължение на 10 седмици и наистина е дъщеря на обущар от Девъншир. Била омъжена за Франсис Бейкър и дори родила дете, което починало като бебе. Съпругът й заминал на работа във Франция и изчезнал.
Мери започнала да работи в едно семейство, казала, че е родена в Индия и учила момичетата на работодателите си на език, който сама измислила. Преместила се в Бристол през 1817 г., за да замине за Америка. Докато чакала кораб, наела стая при госпожа Нийл. Но когато корабът се появил, капитанът поискал 5 лири. За Мери това били много пари.
Корабът заминал, а Мери Уилкокс останала в Англия. Неугасимата фантазия пресъздала в съзнанието на младата жена образа на принцеса Карабу от далечния, романтичен остров Явасу. И всичко се оказало невероятно лесно. Богати и уважавани хора повярвали на самозванката и тя се озовала в центъра на вниманието.
Докато прекарвала дълги часове в библиотеката на съдията, научила доста неща за нравите и обичаите в Югоизточна Азия. Много й помогнали пътешественици, които на свой ред искали да блеснат като експерти по езици и география. Някои дори казали, че разбират езика, който никога не съществувал.
Когато всичко се разкрило, съпрузите Уоръл се оказали в деликатна ситуация. Цялата тази измама можела да ги представи в смешен вид. Затова на 28 юни 1817 г. измамницата била натоварена на кораб и изпратена за Америка. Съпровождали я две дами, била й дадена и голяма сума пари.
Едва през 1824 г. Мери Уилкокс се завърнала в Англия. Омъжила се, родила дъщеря и започнала да помага за прехраната на семейството си, като доставяла пиявици на местните болници.
„Принцеса Карабу“ починала тихо и незабелязано през януари 1865 г. на възраст 74 или 75 години.
