През лятото на 1963 година САЩ успешно поставят гигантски пръстен около планетата ни. За разлика от този на Сатурн обаче, пръстенът на Земята не е изграден от прах, скали и лед, а от тънки, колкото човешки косъм, медни нишки. Половин милиард от тях.
Всичко това е част от проекта „Уест Форд“, с който се цели да се заздрави йоносферата на Земята, както и да се осигури на военните на САЩ по-добра комуникационна система, която да е почти неразрушима.
През 1950-те години комуникацията на дълги разстояния се извършвала или чрез кабели, намиращи се под вода или чрез радиовълни, съществуващи благодарение на огромното количество йони и електрони, намиращи се в йоносферата на Земята. Кабелите са сигурни, а надеждността на йоносферата зависи и от слънчевата активност. Тогава американците решават, че ако руските военни атакуват подводните телефонни линии, това ще остави САЩ с една нестабилна комуникационна система, което може да се окаже катастрофално от военна гледна точка.
Така че, през 1958 година електроинженерът Уолтър Мороу от MIT Lincoln Laboratory предлага да бъдат поставени медни пръстени около планетата Земя. Медните проводници ще служат като постоянен рефлектор на радиовълните, което би позволило на американските военни да изпращат далечни сигнали, като същевременно не се притесняват от слънчевите изригвания, които така или иначе смущават земната йоносфера.
Медните нишки, сравнени с марка за писма и с човешки пръст
Приготвени са 480 милиона медни нишки. Всяка от тях е с дължина 1.8 сантиметра и е дори по-тънка от човешки косъм. Тази дължина съответства на половината от дължината на 8-гигахерцовите вълни, ефективно превръщайки всяка нишка в така наречената диполна антена.
Първият опит, извършен през октомври 1961 година, завършва с неуспех. Нишките не се разпръскат правилно, а вместо това образуват няколко купчини, от които не би имало смисъл. Вторият опит от май 1965 година е по-успешен. В орбита са поставени около 200 милиона медни нишки. В рамките на няколко дни, американските военни успяват да предадат съобщенията си между Калифорния и Масачузетс.
Първоначално данните се предават с 20 килобита в секунда, което позволява сравнително „разбираемо“ предаване. Но тъй като нишките се разпръскват изключително бързо, скоростта на предаване на информация спада значително. Четири месеца по-късно, скоростта е 100 бита в секунда.
Още от самото начало проектът „Уест Форд“ е критикуван от астрономи от цял свят, които се страхуват, че медните проводници биха могли директно да се намесят в процесите по наблюдение на небето. Други обвиняват САЩ в „претъпкване“ на космическото пространство.
С течение на времето проектът е отменен, благодарение на по-съвременни начини за комуникация. През 1962 година е изстрелян Telstar – първият модерен комуникационен сателит. Повече от половин век по-късно медните нишки все още обикалят планетата ни, въпреки че голяма част от тях падат на Земята. Повечето от тях в момента лежат затрупани под снеговете на полюсите.
