В българската история има движения, които с течение на времето престават да бъдат само исторически явления и се превръщат в митове. Богомилството е един от най-ярките примери. В популярната култура то понякога е представяно като български принос към европейската духовност, като ранно движение за социална справедливост, като протест срещу корумпираната власт или дори като носител на някакво изгубено езотерично знание. В подобни разкази богомилът лесно се превръща в романтичен бунтовник, изправен срещу богатството, институциите и неправдите на Средновековието.
Но православният поглед към историята е съвсем различен. Да бъдем против богомилите не означава да отричаме социалните проблеми, които са помогнали на движението да се разпространи, нито да оправдаваме всяко действие на средновековната власт. Означава да разгледаме какво действително проповядва богомилството и защо Църквата го възприема не като форма на по-чисто християнство, а като разрушаване на самите основи на християнската вяра.
Богомилството не възниква в исторически вакуум
Богомилството не трябва да бъде разглеждано като напълно оригинално българско изобретение. То се появява в среда, в която на Балканите вече циркулират дуалистични религиозни идеи, свързвани с павликянството и по-ранните манихейски представи. Византийските власти в различни периоди преселват павликянски общности към Тракия и райони, разположени сравнително близо до българските земи. Това създава условия сходни учения да бъдат познати и от тази страна на границата.
Продължете да четете
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да отключите цялата статия.
Вход Регистрация
