Проваленото „хисацу“ на адмирал Нагумо

През юли 1940 г. американският президент Рузвелт наложил ембарго върху доставките на авиационен газ, стомана и скрап в Япония. Същата година американците предизвикателно преместили основната си тихоокеанска военноморска база от континенталния град Сан Диего на Хавайските острови – в Пърл Харбър.

В отговор на това, на 27 септември 1940 г. Японската империя подписала Тристранния пакт с нацистка Германия и фашистка Италия за разделението на сферите на интереси, където се предвиждало свобода на действие за японците в Източна Азия.

На свой ред през юли 1941 г. американците налагат ембарго върху снабдяването на Япония с всички видове петролни продукти, замразяват японските сметки и забраняват на японските кораби да влизат в американски пристанища…

Още през ХVІІІ век в Япония се появили много школи по различни видове бойни изкуства. Едно от тях било „яйджицу“ – изкуството за мигновеното изваждане на меч, последвано от удар. Особено се ценял похватът „хисацу“ – убиване на място с първия удар.

Планът за мълниеносен удар срещу Пърл Харбър отговарял на духа и традициите на японското яйдзицу. На 5 ноември 1941 г. главнокомандващият японските военно-морски сили Исороку Ямамото подписал директива №1, която одобрила плана за нападение над основната база на ВМС на САЩ в Тихия океан. Японците внимателно се подготвяли за нападението, пилотите на палубните бомбардировачи и торпедоносци постоянно подобрявали бойните си умения.

А какво правели в това време американците? Още преди нападението срещу Пърл Харбър техните разузнавачи успели да разкрият японския дипломатически шифър. Ето защо в края на ноември адмирал Хъзбанд Кимел наредил да се повиши бдителността и да се предприемат мерки за отблъскване на изненадваща атака.

Нещо повече: на 15 февруари 1941 г. той написал докладна записка за възможна атака на японците срещу базата в Пърл Харбър. Независимо от това, американците били напълно изненадани – което до ден-днешен не може да бъде обяснено от никой историк.

На 26 ноември ударното съединение на японския вице-адмирал Тюити Нагумо излязло от залива Хиторкапу на остров Итуруп и, спазвайки пълно радиомълчание, се насочило към Пърл Харбър. Японското съединение включвало 30 кораба, сред тях 6 самолетоносача с 353 самолета на борда.

По някаква странна случайност, за която мнозина историци смятат, че въобще не била никаква „случайност“, в Пърл Харбър нямало нито един американски самолетоносач. Това изиграло решаваща роля за бъдещата победата на САЩ над „джапаните“.

В 6 часа сутринта на 7 декември 1941 г. ескадрата на вицеадмирал Нагумо била на 200-230 мили от Пърл Харбър. В този момент първата атакуваща вълна от 183 самолета стартирала от японските самолетоносачи: 49 бомбардировача, 40 торпедоносеца, 51 пикиращи бомбардировача и 43 изтребителя „Зеро“. Капитан-лейтенант Мицуо Футида разделил силите си на две части: едната, предназначена за унищожаване на американските линейни кораби, а другата – за удар по летищата.

Японският удар по самия кей бил кратък, но яростен – атаката приключила в 08.12. Потънали два линейни кораба („Оклахома“ и „Аризона“) и още няколко съда; други получили повреди с различна тежест. При първата атака японците загубили само 9 самолета.

Американците не успели да си поемат дъх, когато в 9.00 часа започнала атаката на втората вълна, в която участвали 167 японски самолета: 54 бомбардировача, 78 пикиращи бомбардировача и 35 изтребители „Зеро“. Самураите довършили два линейни кораба, силно повредени по време на първата атака („Калифорния“ и „Западна Вирджиния“), потопили и повредили още няколко кораба от по-нисък клас . Този път японските загуби възлизали на 20 самолета. Самолетите от първата вълна се върнали на корабите си в 10.00 часа. Последен в 13.00 ч. както се полагало, кацнал капитан-лейтенант Мицуо Футида.

Той веднага предложил на вицеадмирал Нагумо да организира трета атака на американската база – но адмиралът отказал. Съвременните историци и военни експерти обясняват решението на Нагумо с различни аргументи.

Първо, авиационното гориво свършвало (последствията от американското ембарго се усещали). Второ, нито един от американските самолетоносачи не бил потопен, местоположението им било неизвестно и трябвало да се очаква ответна атака всеки момент. Трето: дори според най-оптимистичните оценки около половината американски самолети останали непокътнати и можели да нанесат убийствен удар по японския флот.

На пръв поглед изглеждало, че японците са спечелили значителна военна победа със стратегическо значение. Потънали 4 американски бойни кораба, 2 разрушители и 1 минен заградител. Други 4 линейни кораба, 3 леки крайцера и 1 ескадрен миноносец получили сериозни щети. Въпреки това, Съединените щати в Тихия океан имали около 100 кораба, а загубата на 14 от тях не била фатална. Освен това, от тези 14 кораба американците не успели да възстановят само четири – линейните кораби „Аризона“ (взривен), „Оклахома“ (преобърнат) и 2 есминеца.

А американските самолетоносачи – тази главна ударна сила, въобще не пострадали по време на операцията! Да, японците се справили ефективно с американската наземна авиация, но не се възползвали от това.

Така, поставяйки си задачата да унищожат бойните кораби и самолети, японското командване напълно игнорирало други цели, еднакво важни за по-нататъшния ход на войната и в същото време доста постижими като част от още една изненадваща атака: 11 подводници, огромни запаси от петрол, складове и докове не били атакувани. Електроцентралата, корабостроителницата, складовете с торпеда, кейовете и главната административна сграда изобщо не били повредени от нападението.

Това бил ключът за бързото възраждане на американската военноморска база. Така че, обобщавайки атаката срещу Пърл Харбър, трябва да се признае, че японците причинили значителни загуби на американците с минимум собствени. Но главно: никакво „хисацу“ не се получило.

Образно казано, вице-адмирал Нагумо се промъкнал до американския орел, извадил светкавично меча си „катана“ – но вместо да отсече главата му, само отрязал пера от опашката…