След смъртта през 814 г. на Карл Велики – основателя на могъщата империя на франките, престолът бил наследен от сина му Людовик Благочестиви. Той продължил политиката на баща си за укрепване на вътрешния ред във франкската държава. През юли 817 г. в столицата Аахен издал законодателния акт „Подредба на империята“. Сега, независимо от старата франкска традиция, след смъртта на владетеля държавата не трябвало да се разделя на части, а оставала под върховната власт на един император. За свой наследник Людовик провъзгласил най-големия свой син – Лотар, комуто било дадено и правото да управлява империята заедно с баща си. Другите синове получили за управление различни части от държавата, макар да оставали под върховната императорска власт. Провинциите Аквитания, Васкония и Испанската марка се предавали на Пипин I, а Бавария и Каринтия – Людовик ІІ. По-късно на Людовик се родил и друг син – Карл II, а императорът отново преразпределил земята между синовете си, за да има територия и за него.
Това, обаче, предизвикало недоволството на по-големите братя, които, водени от Лотар, започнали война срещу баща си. През 834 г. императорските войски разгромили армията на Лотар. Непокорният син успял да измоли прошка от баща си, но бил лишен от титлата на императорски съвладетел, а неговият дял бил орязан и му останала само Италия.
След смъртта на Людовик I през 840 г. братята започнали да се бият помежду си. В края на краищата, през 843 г. във Вердюн те сключили договор, според който обещали да управляват автономно своите дялове и да не претендират за земи помежду си или за по-голяма власт. Така, всъщност, те разградили на 3 части империята, изградена с толкова усилия от великия им дядо. От тези части по-късно израснали Франция, Италия и Германия.
След смъртта на Лотар през 855 г. земите му били разделени между неговите синове Людовик IIІ (Италия), Лотар II (Лотарингия) и Карл (Прованс). Най-младият син на Людовик I – Карл ІІ Плешиви, се укрепил в северната и западната част на империята. Също така, според договора от 843, към Карл трябвало да премине и Аквитания (дн. Югозападна Франция) като васално владение. Но новият крал на Аквитания, Пипин II, отказал да признае Карл за сюзерен и започнал война срещу него. През 844 г. поддръжниците на Пипин били победени от войските на Карл. Отцепникът сключил споразумение с викингите, които му помогнали да закрепи властта си. Но произволът и грабежите на викингите предизвикли недоволство сред жителите на Аквитания, които се разбунтували срещу Пипин и призовали Карл на помощ. През 848 г. Карл Плешиви установил властта си над Аквитания. Пипин продължил още няколко години да се бие срещу него, но в крайна сметка бил пленен и насила подстриган за монах. Карл назначил управители на Аквитания, които управлявали провинцията от името на малолетния му син Карл Младши. През 860-те години издигнал плътна линия укрепления срещу нападенията на викингите и така успял сериозно да ограничи експанзията им.
Преобладаващото мнозинство от населението на Източно-франкското краство било под властта на петима херцози: Саксонския, Баварския, Франконския, Швабския и Тюрингския, които признали върховната власт на сина на Людовик I – Людовик II, който получил прякора „Немски“. Людовик II мечтал да възстанови единството и силата на империята от времето на Карл Велики. Но той не успял да подчини кралствата на своите братя и племенници. По-големите му синове починали малко след неговата смърт и през 882 г. единственият владетел на Източно-Франкското кралство станал Карл ІІІ Дебели.
През 879 г. той наследил и трона в Италия, а през 881 г. бил обявен за император. През 884 г. получил и короната на Западно-Франкското кралство. Така за кратко време империята на наследниците на Карл Велики – Каролингите, отново била обединена под управлението на един владетел.
Но скоро тя била разтърсена от мощното нахлуване на викингите, които през 886 г. стигнали чак до Париж. Това значително подкопало авторитета на Карл Дебели и в края на следващата година той бил свален от трона.
Титлата „император на Запада“ носили още неколцина владетели на Италианското царство (тази титла била премахната през 924 г.), но императорската власт станала абсолютно формална и, всъщност, империята престанала да съществува.
Трите големи държави, формирали се в резултат на разпадането й, били Западно-Франкското, Източно-франкското и Италианското кралство, които продължили самостоятелното си културно и политическо развитие. Най-силно било Източно-Франкското, което било населено предимно с германски народи – затова през първата половина на X-ти век станало известно като кралство Германия. През 962 г. неговият крал Отон I Велики се опитал да възсъздаде отново империята на Карл Велики, завладял Италия и няколко малки феодални владения – след което бил увенчан с императорската корона. Но Западно-Франкското кралство останало независимо и впоследствие започнало да се нарича Франция.
Отон І създал напълно различна държава, която получила названието Свещена Римска империя.
Разпадането на Каролингската империя било следствие не само от алчността и желанието за автокрация на отделните владетели, но и защото обширната държава била много разнородна в етническия си състав. Тогавашно „мултикултурно“ общество не успяло да се осъществи.
Народите на Италия, келтските и германските племена имали съвсем различни традиции, начин на живот и история, говорели разни езици. Латинският език от епохата на Римската империя под влиянието на църквата служел като език на междуетническото общуване – но за обикновените хора бил твърде сложен.
Така с разпадането на Каролингската империя започнало независимото формиране на италианската, френската и германската нация.
