За прочутата битка на Каталаунските полета между хуните, предвождани от Атила, и римската армия начело с родения в Силистра „последен римлянин“ Флавий Аеций, е писано много. Общо взето, мненията се свеждат до това, че са се сблъскали „цивилизацията“ и „варварството“ – като мимоходом се подминава фактът, че самата римска армия в по-голямата си част също се състояла от варварски наемници („федерати“) и е била подкрепена от съюзници-варвари, които били доста по-многобройни от самата нея. От това клише следва и другото: хуните и техните съюзници (сред които, между другото, били и прабългарите) се биели единствено за плячка и грабежи, без никакви понятия за чест и достойнство на бойното поле.
Но подобни шаблонни възгледи най-добре се опровергават от самите думи на хунския вожд, които той произнася преди или по време на великото сражение на Каталаунските полета – и където няма дори споменаване на възможности за плячкосване и опустошения, а всичките негови аргументи, с които опитва да вдъхнови бойците си, са от областта на високата военна етика и морал.
Ето какво казва той на воините си (все пак по-логично е да е произнесъл кратката си реч преди сражението, отколкото във вихъра на боя); думите му са стигнали до нас благодарение на историка на готите Йордан (?-551):
„След победи над толкова много племена и народи, след като целият свят – ако вие устоите днес!, е вече покорен, считам за безполезно да ви подтиквам със слова, сякаш сте хора, които не знаят за какво става дума. Нека тогава си търсите нов вожд или аз да си търся неопитна армия. На мен не ми подобава да говоря за неща, известни на всички – а вие нямате нужда да ги слушате.
С какво друго сте свикнали, освен с войната? Кое е по-сладко за смелия човек от желанието да отмъсти на врага със собствената си ръка? Да наситим духа си с отмъщение – това е велик дар на природата!
И така, нека ние, бързи и леки, да нападнем врага, защото този, който нанася удар, винаги е смел. Презирайте тези многоезични племена, събрани тук: признак на страх е човек да се защитава със съюзнически сили. Гледайте! Още преди вашето нападение враговете са поразени от ужас: те търсят височини, заемат могили и в късното си разкаяние се молят за укрепления в степта. Знаете колко са леки оръжията на римляните: за тях е болезнена не само първата рана, но и самият прах, когато вървят в бойните си редици и затварят своя строй под „костенурката“ от щитове. А вие се борите, въодушевени от упоритост, както сте свикнали! Не обръщайте внимание на техния строй, нападайте аланите, връхлитайте вестготите! Трябва да търсим бърза победа там, където битката е най-съсредоточена. Когато жилите са прерязани, крайниците скоро отпадат. Тялото не може да устои, ако костите се извадят от него. Нека духът ви се извиси, нека кипне яростта, с която сте закърмени! Сега, хуни, използвайте вашия разум и насочете оръжието си! Ако някой е ранен – нека се стреми да убие враг, ако е невредим – нека се насити с кръвта на враговете. Никакви стрели не достигат онези, които вървят към победата – а вървящите към смъртта самата съдба ги убива и по време на мир.
И накрая, защо съдбата дари на хуните победи над толкова племена, ако не, за да ги подготви за радост след тази битка? Кой отвори пътя на нашите предци към Меотийските блата, които толкова векове бяха затворени и тайни? Кой тогава принуди въоръжените да отстъпят пред невъоръжените? Цялото онова множество не могло да понесе гледката на лицата на хуните. Аз не се съмнявам в изхода от днешната битка – това е бойното поле, към което ни водеха всички наши успехи! И аз пръв ще пусна стрела към врага.
Онзи, който може да си почива спокойно, когато Атила се бие – той вече е погребан!“
–
