Рицарите: Улрих фон Лихтенщайн

Мнозина са гледали филма „Като рицарите“ с Хийт Леджър в главната роля. Но малцина знаят, че героят, който той представя в него, наистина е съществувал! Разбира се, има и разлики – все пак филмът допуска художествена измислица.

Истинският рицар Улрих фон Лихтенщайн се родил, живял и умрял през ХІІІ век, около 1200 – 1275 г., а не по време на Стогодишната война, както е във филма. И в никакъв случай не бил беден, а дори много богат! Е, и доспехите, с които е облечен във филма, не съответстват ни най-малко на епохата му, понеже са заимствани от ХV век.

Днес в Мюнхенската държавна библиотека се намира книгата „Служба на дамите“ – „Frauendienst“, в която самият рицар Улрих фон Лихтенщайн разказва своите приключения. Историците смятат, че доста ги е украсил и преувеличил – но кой ли не обича да се похвали малко? Освен това, има потвърждения от други исторически извори, които потвърждават основното в неговите преживелици.

Той разказва как още в ранната си младост се влюбил в известна благородна дама, по-възрастна от него. Бил неин паж и, докато я обслужвал, пиел водата, в която тя миела ръцете си, за да й докаже своята любов. Според някои намеци на автора, може да се заключи, че това била съпругата на неговия сюзерен, австрийския херцог Леополд.

След като бил посветен в рицар, Улрих веднага почувствал, че е време да предложи на своята дама сърцето си и нещо повече от обикновена служба.

Веднъж тя казала, че горната му устна много изпъква и това го загрозява. Улрих веднага отишъл при най-добрия местен хирург. Той отрязал излишната плът без упойка! Освен това, нашият герой не позволил да бъде вързан – в края на краищата  бил истински рицар, затова просто седял на пейката и мълчаливо издържал през цялото време, докато лекарят отрязал почти половината от устната му. Така се правели козметичните операции в рицарските времена!

Когато дамата разбрала какво направил Улрих заради нея, решила да види „колко се е разхубавил“ и се съгласила да се срещнат.

Но по време на тази среща той толкова се притеснявал, че не мотъл да произнесе дума. Дамата се разгневила и отскубнала кичур коса от главата му с думите: „Това е за страхливостта ти!“

Тогава Улрих започнал да участва в рицарски турнири и навсякъде обявявал, че се бие за честта на своята дама на сърцето, чието име не може да разкрие. И всички се отнасяли с разбиране към това!

Той счупил над сто копия в двубои (счупването на копието носело точки за победата), излязъл победител във всички битки, започнал да се споменава сред най-добрите бойци.

Веднъж копието на противника му го ударило в дясната ръка и почти откъснало кутрето. Колкото и да е странно за „невежото Средновековие“, лекарите го зашили обратно и операцията била успешна. Когато за това разказали на неговата дама на сърцето, тя му написала, че не вярва. Уж знаела със сигурност, че кутрето му не било пострадало изобщо, но си е на мястото – а всичко това  бил измислил, за да я накара да бъде милостива към него.

Тогава Улрих помолил свой приятел да отсече кутрето му, сложил го в специална златна закопчалка за книга и го изпратил на дамата. Можем да си представим какво е изпитала, когато отворила закопчалката и оттам паднало отрязаното кутре. Но да не смятате, че се трогнала? Напротив, написала му следния отговор: „Никога не съм мислила, че разумен човек е способен на толкова глупави постъпки“!

Тогава Улрих фон Лихтенщайн отишъл във Венеция и поръчал много женски рокли, но не за дамата си, а… за себе си! Ушили му дванадесет поли и тридесет блузи с бродирани ръкави, три бели кадифени мантии и много други предмети от дамския гардероб, а накрая имало и две дълги плитки, украсени с перли. Облечен по този начин, той тръгнал да странства из Европа, с херолд пред себе си, който четял на висок глас, че г-н Улрих иска да участва във всеки турнир в тези дрехи. От двете му страни яздели тръбачи. След него водели шест коня, пажове носели щита и шлема му, още един тръбач надувал тръба, а четирима оръженосци носели връзка копия, боядисани в сребрист цвят. Две момичета, облечени в бели рокли, яздели коне, а двама цигулари, също на коне, свирели на цигулки. В края на това удивително шествие била богинята Венера (тоест, самият Улрих) в бяла кадифена мантия, с качулка над лицето, на главата с шапка, украсена с перли, и две дълги плитки, също с перли!

Никой дори не се сетил да върже този благороден рицар и да го затвори в лудница, а напротив: където и да отидел, го посрещали с веселие, а другите рицари смятали за чест да се бият с него в турнир. В резултат той счупил 307 копия и подарил 270 пръстена на своите съперници в памет за неговата дама на сърце. Самият той обаче не получил драскотина.

Жестокото сърце на дамата омекнало и тя му изпратила вест, че иска да се срещне с него. Но поставила странно условие: за да докаже любовта си, той трябвало да се покачи до прозореца й по въже от чаршафи. Наивният Улрих с удоволствие се съгласил. Но се оказал жестоко излъган: слугата на дамата пуснала края на чаршафа и злополучният герой-любовник паднал право в основата на високата кула, като се наранил доста тежко.

Тогава Улрих стигнал най-после до извода, който записал в книгата си: „Само глупак може да служи до безкрайност там, където не може да разчита на никаква награда“.