background img
апр. 5, 2018
3910 Views

Съкровището на Диво поле

Автор:

„Диво поле“ в периода ХV-ХVІІІ в. наричали обширна територия, обхващаща части от днешните Източна Украйна, Югозападна Русия и Североизточна Румъния.

В бекрайните степи на Диво поле, които никога не се знаело, кому точно принадлежат, редовно се водели войни между казаци, поляци, турци и руснаци. Ако пък нямало война, което се случвало рядко, постоянно избухвали погранични схватки между различни бойни дружини, излезли да пробват силите си и да се разсеят от скуката на непривичния временен мир. Така историята отредила това да бъде район на непрекъснат мерене на силите между съседни държави, чиито неясно очертани граници се събирали на неговата територия.

Карта на Диво поле XV век — XVIII век. Уикипедия.

Великият руски писател Иван Бунин пише: „Този край пръв вдишваше бурята, праха и студа от страшните азиатски облаци, които идваха в Русия, пръв виждаше блясъка на ужасните нощни и дневни пожарища, запалени от тях, пръв съобщаваше на Москва за наближаващата беда и пръв загиваше за нея”.

В поречието на Дон бягали крепостни селяни и ставали казаци. Те основавали „засечни градове“, които служели като предна отбранителна линия. Казаците се прехранвали със селско стопанство. Разбира се, то не можело да даде такива богатства, които да си заслужават да бъдат закопавани в земята. Освен това, ордите на кримските татари  постоянно нападали и изгаряли много градове и селища, а жителите им откарвали в робство. Търговците никога не прекосявали Диво поле поотделно, а винаги се организирали в дълги кервани със силна въоръжена охрана.

И тук се появява една от загадките на този размирен край: откъде тук толкова легенди за заровени съкровища? Историците смятат, че причината е в това, че казаците често нападали турските селища по брега на Азовско море. Това не се смятало за разбойничество, а за нормално действие по време на война, независимо официална или необявена. Разбира се, понякога се изкушавали да ограбят и търговски керван. След завръщането си от поход казашките дружини пристъпвали към делене на плячката. Меките „боклуци“ – коприна, кадифе, скъпи дрехи, продавали на минаващи търговци. Но златото и скъпоценностите скривали за времената, когато идвала старостта и вече не можели да участват в опасни походи.

Въпреки, че казакът обикновено доверявал на един или двама от най-близките си приятели къде е заровил „багажа“, много от съкровищата оставали непотърсени – така или иначе, в битките срещу поляци, турци и татари мнозина казаци загивали и до „пенсионна възраст“ доживявали малцина.

Според легендата един от най-“успешните“ предводители, казано с днешна терминология, бил атаманът Кунам. На високия десен бряг на Дон той основал „засечен град“, ограден със земен вал. Оттам Кунам, заедно със синовете си Тяпка и Руса, често излизал за нападения срещу „поганците“ и винаги се завръщал с богата плячка, която криел в тайна пещера.

На стари години обаче Кунам загинал в битка с татарите. Начело на дружината отчаяни храбреци застанал Тяпка. Този прякор, който му дали още в младостта, означава нещо като „секач със сабя“. Така тайната пещера постоянно се попълвала с богата плячка. Но един ден, както твърди легендата, Тяпка получил знамение, което променило целия му живот.

Недалеч живеел отшелникът Пьотр, известен със своя аскетизъм. Братята Тяпка и Руса отишли при него, станали монаси и използвали част от награбената плячка за строителството на манастир през 1353 г.

В онова бурно време манастирите изпълнявали функцията и на стражеви укрепления. Тяпка и монасите много пъти отбивали нападения на кримските татари. И все пак през 1380 г., преди битката на Куликово поле, манастирът бил превзет и разрушен от ордата на Мамай. Тяпка, вече беловлас старец, бил подложен на ужасни мъчения, но не издал къде е скрито богатството му.

В интерес на истината, за неговото съкровище има и друга версия. Според нея в началото на XIV век московският княз Иван Калита изпратил в Златната орда болярин на име Тяпка с подаръци за хан Узбек. Но посланикът присвоил подаръците за хана и избягал с тях. После събрал отряд казаци, основал „засечен град“ на брега на Дон и се превърнал в страшилище за татарите, като ги нападал и освобождавал руските пленници.

По-късно Тяпка и неговите хора приели монашество и основали малък манастир. През 1380 г. той бил разграбен от татарите, които бягали след поражението си на Куликово поле. Малко след това в манастира заживял отшелникът Пьотр. Богомолците носели богати подаръци, които монасите криели на потайно място. През 1542 г. манастирът бил отново нападнат от татари, но те не намерили съкровището.

Днес се разказва, че в една пещера до близката река Тяпка, независимо кой от двамата – монахът или посланикът, е скрил бъчви със злато.

Търсачите на съкровището открили пещерата и неведнъж влизали безрезултатно в нея. Но по едно време дъждовете започнали да нанасят пясък, дъното й се издигало нагоре, докато останат само тесен процеп. Ако сега някой прекалено смел иманяр влезе вътре, го обхваща непреодолим ужас. Струва му се, че е жив погребан, а каменните блокове ще го смажат – и в паниката си мисли само как да избяга от омагьосаната пещера.

Така казашкото съкровище все още чака своя час.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Menu Title