Александър Македонски е един от най-великите пълководци в човешката история.
Неговите славни победи били постигнати със стремителни маневри на конницата, както и със страховитата мощ на бавната, но смазваща всичко македонска фаланга. А силата на фалангата била постигана най-вече с дългите копия – сариси.
Бащата на Александър – цар Филип II, измислил строя на фалангата, като целта му била да използва по най-ефективен начин необучената лека пехота. Причината била, че за да бъде превърнат довчерашния селянин – орач и пастир, в пълноценен тежък пехотинец – хоплит, били нужни много време и сили. На всичко отгоре, повечето селяни нямали пари да си купят оръжие и доспехи. А плътният строй на фалангата, подчинен на единни команди и строго организиран вътре, давал възможност на всеки воин да върши само една-единствена задача. Например, да държи голям щит. Или да мушка с дълго копие от задните редове. Именно тези дълги копия, наречени „сариси“, станали „запазената марка“ на македонската фаланга. Синът на Филип – Александър, наречен после „Велики“, творчески развил и организирал използването на сарисите.
Един от най-сложните въпроси, свързани със сарисата, е нейната дължина. По въпроса има само едно свидетелство, оставено от човек, живял по времето на Александър. Аристотел бил учителят на бъдещия завоевател. Неговият приятел, ученият Теофраст, споменава легендарното копие в свой трактат, посветен на… ботаниката. „Височината на дървото дрян достига 12 лакти – сиреч, колкото е най-дългата сариса“ – това пише античния ботаник в третата книга на своята „История на растенията“.
Като изхождат от този цитат, мнозина историци смятат, че дрянът бил традиционен материал за изработване на сариси. Известно е, че древният „лакът“ е дълъг приблизително 45 сантиметра. Така получаваме дължина за сарисата около 5.40 метра.
В по-късни извори това копие сериозно се „удължава“. Римлянинът от гръцки произход Елиан Тактик, живял във II-I в. пр. Хр., пише, че най-дългите сариси достигали 14 и дори 16 лакти (6.3-7.2 метра). Впрочем, той уточнява, че това зависи в коя редица на фалангата се намира копиеносецът – сарисофор.
До наше време не е достигнал нито един цял екземпляр от сариса. Дори върхове на такива копия засега са открити само два, като единият е съхранен в много лошо състояние. Затова пък вторият връх е запазен значително по-добре. Той бил открит близо до царските гробници във Вергина (за една от тези гробници се предполага, че е на самия Филип II). Широкият листовиден връх е дълъг 51 сантиметра и тежи 1.13 килограма. Според размера на втулката му учените смятат, че диаметърът на дръжката бил 32-38 милиметра.
Заедно с върховете били открити още два предмета – задният метален остър край на копието с дължина 44 сантиметра и тегло около 1 килограм, както и съединителна втулка, дълга 162 миллиметра. Изхождайки от този, археолозите предполагат, че дръжките на най-дългите сариси се състояли от 2 части, които били свързвани с именно такива втулки. Това е много логично, защото масовото производство на цели дръжки по 6 метра би било доста трудно. Освен това, в поход е много по-удобно копието да се носи в разглобен вид, като се съедини непосредствено преди сражение.
Снабденият с дълъг шип заден край явно служел да се забие в земята и така твърдо да се фиксира отбранителна позиция. А при възникване на особена ситуация в хода на битката – например, пречупване на сарисата, той лесно се превръщал в допълнително оръжие. Освен това, металният заден връх изпълнявал функцията на противотежест-балансьор.
За съжаление досега ентусиастите-археолози не са успели да създадат реплика на сариса, с която реално може да се води битка. Екземплярът с дължина 6 метра се оказва изключително неудобен, при това много лесно се чупи. В отвесно състояние дръжката, съединена с втулка, заплашва да се пречупи дори от порив на вятъра – а какво да се каже за силен удар в щит и бронзови доспехи?
Силата на македонската фаланга се състояла именно в нейния фронтален удар. При това, нямало нужда воините от задните редове да виждат противника. Тяхната задача била само да се научат навреме да навеждат сарисите между бойците отпред. В резултат пред врага се образувала стена от остриета, която било невъзможно да бъде разбита.
Също така, не било задължително да се търси пролука в защитата на противника, за да се нанесе удар – дори, ако сарисата се забивала в щит, тя не позволявала на противника да се приближи и го превръщала в неподвижна мишена за други удари. Сарисофорът трябвало да действа по принципа на тарана – замахва, напипва с върха някакво препятствие и с всичка сила напъва с дръжката. Ако пропускал, тогава листовидният връх нанасял опасни рани по допирателната на удара. Общите усилия на воините създавали огромен натиск, пред който можел да трепне всеки боен строй. Древногръцкият историк Полибий пише, че сарисата държали с две ръце така, че тя стърчала пред първата редица на разстояние не по-малко от 10 лакътя (4.50 метра).
Александър Македонски умрял в 323 г. пр. Хр., но фалангата и сарисите се използвали още много години след него. През II век пр. Хр. сарисите стават все по-дълги, докато достигнали предела на физическите възможности на воините. Но успоредно с развитието на тактиката на бойните действия, фалангата постепенно оставала в миналото. Трудноподвижните сарисофори с тези гигантски копия били твърде уязвими за удари откъм фланга и тила.
Въпреки това, повече от 1500 години по-късно испанската пехота със своите формации „терции“ възродила строя на фалангата с дълги пики, подобни на македонските сариси.
