В края на 1980-те години съветските Въздушно-десантни войски (ВДВ) били командвани от армейски генерал Д. Сухоруков.
Тогава във ВДВ имало 7 парашутно-десантни дивизии. 106-та гвардейска парашутно-десантна дивизия, разположена в Тула и Рязан, служела като база за обучение на личния състав. Парашутистите също били обучавани и на базата на 44-та гвардейска дивизия в Прибалтика.
ВДВ били пряко подчинени на министъра на отбраната и служели като стратегически резерв. Освен парашутно-десантните дивизии, във ВДВ имало аеромобилни и десантно-щурмови бригади. Според данни на НАТО, тогава в Съветската армия се наброявали 4 четири аеромобилни и 10 десантно-щурмови бригади.
Ядрото на парашутно-десантната дивизия се състояло от 3 полка. В полка имало 3 батальона и специални подразделения – противовъздушна, минохвъргачна, противотанкова батарея, сапьори, химици и др.
По своята численост от 6500 души съветската парашутно-десантна дивизия отстъпвала, например, на прословутата американска 82-ма въздушно-преносима дивизия – но по огнева мощ и ниво на механизация значително я надвишавала. В съветската дивизия имало 320 бойни десантни машини (БДМ, леки бронетранспортьори), а в американската – нито една. Това било последица от принципната разлика в предназначението на парашутните войски в СССР и САЩ. Съветската парашутно-десантна дивизия представлява автономна механизирана единица, а американската – обикновена лека пехота.
Стратегическата мобилност на въздушно-десантните войски се осигурявала от военно- транспортната авиация, около 600 самолета – 370 Ан-12, 170 Ил-76, 50 Ан-22.
Самолетът Ан-12 може да носи една или две бойни машини (бронетранспортьори) на разстояние до 1400 км.
За прехвърлянето на въоръжен с БМД парашутно-десантен полк били необходими около 100 полета на Ан-12. Но Ан-12 били замествани от военно- транспортни самолети Ил-76 с обхват 5300 км. Те можели да превозят 3 БМД или 120 десантника. За прехвърлянето на въоръжен с БМД десантен полк били необходими 50-60 полета на ИЛ-76. А свръхтежките самолети Ан-22 „Антей“ са проектирани да превозват 175 десантници или четири БМД, обхватът им е 4200 км.
Освен военната транспортна авиация, имало възможност да се мобилизират около 200 граждански самолета Ан-12 и Ил-76 от „Аерофлот“.
Но даже с участието на гражданската авиация едновременно можело да се превози само една пълноценна парашутно-десантна дивизия. А благодарение на „облекчаване“ от някои типове въоръжение станало възможно прехвърлянето на две или три дивизии едновременно.
Поразително стоварване на десант било демонстрирано на ученията „Двина“ през 1970 г., когато в рамките на 22 минути бил стоварен десант от 8000 души – 76-та Черниговска парашутно-десантна дивизия.
През 1980-те години военната доктрина на Съветския съюз била преразгледана. За най-вероятни се смятали вече локалните въоръжени конфликти, а не глобалната война със САЩ. ВДВ били идеалният инструмент за такъв вид вид военни действия. Елитните и добре въоръжени бойци можели бързо да бъдат изпратени в застрашен район.
В случай на глобален конфликт в Централна Европа ВДВ имали за задача да превземат ключови обекти в тила на войските на НАТО и да ги задържат до идването на главните съветски сили.
Планирало се ВДВ да бъдат използвани не само масово, но и на малки бойни групи с цел да се унищожават комуникационните центрове в тила на врага. Те трябвало да създават постоянна заплаха за комуникациите на противника и да всяват паника. Дори малките бойни групи имали на разположения бронетранспортьори БМД и преносими зенитни ракети „Стрела-2“.
Десантно-щурмовата бригада представлявала парашутно-десантна дивизия в миниатюр от 2000-2600 души. Нейният основен начин на действие било кацането с вертолети. За прехвърлянето на бригадата заедно с бронетранспортьорите били необходими 40 полета на вертолети Ми-6 или Ми-26.
Специалният статут на въздушно-десантните сили бил подчертан от най-строгите изисквания при подбора на новобранци – дори по-строги, отколкото при подбора на моряците за ядрени подводници и войници в Стратегическите ракетни войски. Предпочитани били младежи, преминали парашутна подготовка в организацията ДОСААФ (Доброволна организация за съдействие на отбраната), физически здрави и идеологически убедени. Неофициално при избора на кандидати за парашутисти се вземал под внимание и националният фактор.
Парашутизмът бил изключително популярен в целия Съветски съюз. Обикновено първите скокове се извършвали от бипланите Ан-2, като за получаване на 3-та категория по парашутизъм било необходимо да се направят три скока. Много бойци от въздушно-десантните войски, независимо, че вече се смятали за „елит на елитите“, с гордост продължавали да носят значките на ДОСААФ на униформите си.
Физическата подготовка на бойците от въздушно-десантните сили надхвърляла по своето ниво физическата подготовка на средния войник в Съветската армия. Освен обичайните парашутни скокове от средни височини се практикували скокове от малка и голяма височина. Офицерските кадри на въздушно-десантните сили се обучавали във Висшето военно училище в Рязан.
Както по съветско време, така и в съвременна Русия ВДВ се смятат за един от най-елитните родове войски. Неслучайно техният ден – 2 август, се отбелязва едва ли не като национален празник с шумни веселби, концерти, демонстрации на ръкопашен бой и специални бойни умения, къпане във фонтани и всевъзможни други „мускетарски“ изпълнения. За популярността им е достатъчно да се спомене фактът, че за 1 място в тях днес кандидатстват средно 200 донаборници.
