Сценариите на съпружеските кавги са останали непроменени от античната древност, та до ден-днешен. От класическата митология е достатъчно да си припомним караниците между Хера (Юнона) и Зевс (Юпитер): жената е недоволна от изневерите на съпруга си – съпругът не харесва ревността на жена си.
Позната история, нали? Веднъж страховитият шеф на олимпийския пантеон в разгара на гнева си оковал ръцете на Хера в златна верига, завързал две наковални за краката й – и закачил кавгаджийката между сияещия небесен ефир и облаците.
Въпреки това, на същите тези богове им се налагало постоянно да помиряват простосмъртните. За възстановяване на брачното съгласие древните римляни отивали в храма на Юнона на Палатинския хълм. Там двамата изказвали взаимните си претенции пред статуята на пазителката на семейното огнище – и Юнона помагала! Съпругата и съпругът напускали храма успокоени.
Славата на най-скандалната от всички съпруги в историята си спечелила Ксантипа, жената на Сократ, която безкрайно го измъчвала с ругатни и заяждане. В дома им често хвърчали захвърлени сандали, гърнета и столове. Веднъж Ксантипа изляла кофа с помия върху главата на Сократ, друг път от яд разкъсала наметалото му насред пазарния площад. Името й останало в историята като нарицателно за зла съпруга.
„Защо не изгониш тази жена?“ – чудели се приятелите на Сократ. „Понеже исках да се науча на изкуството да живея с хора, се ожених за Ксантипа. Реших, че ако понеса нейния характер, ще се разбирам с всички други“, отговарял той.
В средновековното германско право семейните конфликти можело официално да се уреждат чрез съдебен двубой между съпрузите. Мъжът стоял до кръста в яма, с една ръка, вързана за тялото, за да се осигури силово равенство.
Жената боравела с дълъг боен чорап с тежък камък. Мъжът разполагал с три дървени жезъла, а жената – с три камъка. Условието било мъжът да успее да предаде жезлите си на съдията един по един, като жената трябвало да попречи на това. Според правилата, ако мъжът докоснел ръба на ямата, му се връщал един жезъл. Ако пък жената ударела мъжа в момента, когато той предава жезъла на съдията, й се отнемал един камък.
Към края на ХVІ век в европейската театрална комедия бил много популярен мотивът за брачната война. Този мотив се разглеждал като естествена борба между половете, статусно-ролева конкуренция, или несъответствие на психотипите. И отново жените са на първа линия. Вечно актуални остават „Укротяването на опърничавата“ от Шекспир и нейното иронично продължение „Награда за жената“ от Флетчър, гротескната пиеса „Вятърничавата“ от Шърли И, разбира се, „Училище за сплетни“ на Шеридан.
Не само писателите, но и художниците обичали да изобразяват семейни раздори. Англичаните били особено успешни в този жанр. Достатъчно е да споменем цикъла сатирични картини на Уилям Хогарт „Моден брак“ (1743−1745), триптиха на Август Леополд Ег „Минало и настояще“ (1859), поредицата картини на Уилям К. Ордчардсън за недостатъците на брака по сметка (1859−1887)… Традиционно брачните кавги започват след медения месец, отбелязвайки прехода от вълшебната поезия на страстта към скучната проза на живота. Този тъжен момент в различни варианти е уловен в много картини.
Не по-малко епични, отколкото в привилегированите имения, били брачните разногласия сред обикновените хора. Но ако в другите съсловия се практикували различни форми на посредничество при помирение на съпрузите, то в селската общност страничното уреждане на брачните конфликти обикновено се осъждало.
От семейния раздор е само една крачка и до враждата между други членове на рода. Свекървата тормози снахата, мащехата вади душата на заварената дъщеря, зетят не се разбира с тъщата.
Но според класическата схема кавгата трябва да бъде последвана от помирение. Сред най-популярните начини за помирение сред всички времена и народи са подаръците за обидената страна. В разговорния немски език дори има специално понятие „драхенфутер“ (буквално „храна за дракона“) – подаръци от виновния съпруг, за да си възвърне доброто отношение на жена му.
От древни времена се практикуват магически начини за уреждане на семейните отношения. Съпругата се кара с мъжа си – селският магьосник й дава „разговорна вода“, която прекратява раздора веднага, щом попадне в устата ѝ.
Според легендата, един селянин измислил оригинална възпитателна мярка: щом съпругата му започвала да се кара, той я принуждавал да се нажабурка с отвара, за да мълчи. Оттук и популярното френско наименование на това растение – „билка за жена-кавгаджийка“.
Може би Франсоа дьо Ла Рошфуко дава най-доброто определение за явлението семейни раздори: „Човешките кавги не биха продължавали толкова дълго, ако е виновна само едната страна“. Това твърдение е вярно и днес, 350 години по-късно.
–
