Шарл Перо – сериозният разказвач на приказки

В цял свят (може би с изключение на Африка, Азия и някои други по-изостанали части) знаят името на Шарл Перо.

Дори по времето на социализма, когато цензурата беше изключително строга и се следеше под лупа какво от Запада се превежда и издава – без значение на каква тема и от коя епоха, френският разказвач беше на 4-то място, например, сред публикуваните западни автори в СССР; изпреварваха го само Андерсен, Джек Лондон и братя Грим. Така че, по отношение на броя на читателите на отделно произведение, Шарл Перо може спокойно да бъде считан за най-популярния детски писател.

В интерес на истината обаче, самият Перо би се ужасил, ако беше научил, че е удостоен с такова звание – защото той бил съвсем сериозен писател, член на Френската академия, автор на публицистични и драматични произведения. Какви ти там детски приказки?

Шарл Перо е роден през 1628 г. в семейството на парижки съдия и е най-малкият от шестима братя. Родителите се погрижили за образованието на синовете си и ги изпратили в колеж. Момчетата се учили усърдно и никой от тях през ученическите си години никога не бил бит с пръчка – рядък случай по онова време. Всички станали почтени членове на обществото.

Шарл се заел с адвокатска практика, след което получил добра длъжност в двора на „краля-слънце“ Людовик XIV. Едновременно с това, още от млади години Перо започва да учи литература и до края на живота си е считан за авторитетен и плодовит писател.

През 1693 г. той публикувал три приказки в стихове: „Магарешка кожа“, „Смешни желания“ и „Гризелда“. Те били засукано-аристократични и се харесали на парижкото светско общество.

По същото време приказките полека-лека излизали на мода. Придворните дами си разказвали часове наред за зли магьосници и добри феи, омагьосани красавици и принцове, които ги спасявали.

През 1697 г. Перо публикувал сборника „Приказки на майката Гъска, или Разкази и приказки с поуки за минали времена“. Към публикуваните по-рано 3 приказки в стихове Перо тук добавил 8 нови, но вече в проза. Те били много различни от онези, които се разказвали в придворните салони. Новите приказки с прости сюжети били написани на прост и ясен език. Всяка от тях завършвала с поетична поука. Днес имената на повечето от тези приказки са известни на децата във всички краища на света: „Червената шапчица“, „Пепеляшка“, „Котаракът в чизми“, „Спящата красавица“, „Малечко-Палечко“, „Синята брада“, „Феите“ и „Рики с перчема“.

Самият Перо обаче изобщо не писал своите истории за деца – тогава детска литература въобще не съществувала. Той чул народни варианти на приказки от дойката на сина си, записал ги и ги обработил литературно, като се постарал да съчетае салонната мода с народната фантазия и хумор. Перо обаче не бил уверен в успеха на този литературен експеримент, затова върху корицата на сборника приказки за всеки случай поставил името на сина си, 19-годишния Пиер Дарманкур.

Съмненията на Перо били напразни. Неговите приказки се харесали много на парижкото светско общество. Те полека проникнали от салоните в детските стаи, оттам в кухнята, оттам на улицата – и започнали да живеят свой самостоятелен живот.

Сто години по-късно немските фолклористи братя Грим записвали версии на „Червената шапчица“ в Германия. Но бащата на тази „народна“ приказка е именно френският писател.

Шарл Перо умрял 6 години след публикуването на единствения си сборник приказки и не видял преводите му на всички европейски езици.

Неволно той станал класик и един от родоначалниците на световната детска литература. По мотиви от приказките на Перо са поставени театрални спектакли, написани са опери и балети. През ХХ век всичките му вълшебни истории са многократно екранизирани, по тях са заснети анимационни филми и дори телевизионни сериали.

–