дек. 29, 2020
863 Views

Баба Меца през Средновековието – култове и значение

Автор:

Култът към мечката бил много разпространен в северните географски ширини още през палеолита. Легенди и традиции са останали като ехо от онази праисторическа епоха чак до наше време – мечката и днес е един от главните герои на приказки по цял свят.

В представите на келтите и германците тя била цар на животните. Често я надарявали с антропоморфни (човекоподобни) качества и характеристики. Смятало се, че мечокът има специални отношения с жените: той винаги влизал в близък контакт с тях, който невинаги бил спокоен и мирен. Понякога тези контакти били от сексуален характер – тази митология се разгръща в редица изобразителни и литературни източници. Мечката била представяна не просто като рунтав звяр, а в известен смисъл като див човек. Може би неслучайно днес мнозина, сред тях сериозни учени, смятат прословутия „снежен човек“ Йети просто за особен вид мечка.

Фотограф: Катерина Плотникова

По един или друг начин, но главното й качество в миналото било, че е господарят на гората и на всички живи същества, които живеят там. През Средновековието тази нейна важна роля все още се запазва в скандинавските, келтските и славянските традиции. Твърди се, че някои владетели или племенни вождове били родени от връзката на мечок с жена – този легендарен произход често се използва от благородниците в техните семейни истории и хроники. Например, името на легендарния крал Артур не е случайно, защото то произлиза от думата „мечка“ на келтски – artur.

През Средновековието католическата Църква не виждала нищо добро в това животно. Според утвърдилата се традиция него го характеризирали жестокост и похот. Всъщност, още през Античността образът на мечката предизвиквал подозрения и всевъзможни спекулации. Плиний (22-79), който разтълкувал неточно по този въпрос произведения на Аристотел (384 г. пр. Хр. – 322 г. пр. Хр.), а след него и всички съставители на бестиарии – сборници на зоологическа тема, смятали, че мечката се съвокуплява по същия начин, както човек: „Те се съвокупляват в началото на зимата, не по начина, по който обикновено правят четириногите, а лице в лице, като се прегръщат един в друг”.

Затова се смятало, че това е опасен звяр, който трябва да се избягва. Но във все още запазената европейска природа той се срещал навсякъде и хората постоянно се сблъсквали с него.

В северните райони мечката била почитана, с нея свързвали календарни празници и дори цели култове. Накрая, Църквата започна цяла кампания срещу този цар на гората. Например, свети Августин Блажени (354-430) смятал, че „мечката е дявол“, който плаши и измъчва грешниците в образа на това животно. При това си остава похотлив, нечист, мързелив, яростен, а освен това и лакомник. Тази трактовка се потвърждава в по-късни бестиарии от ХІІІ век, където в които мечката е изобразена в сюжети, свързани със седемте смъртни гряха.

Но античните легенди, известни от Плиний, ни показват мечката от малко по-различен ъгъл: когато облизва мъртвородените си малки, тя ги възкресява за нов живот. Плътта им е бяла и безформена, те са малко по-големи от мишка, без очи, без косми, ноктите им стърчат. Когато майка им ги облизва, те постепенно се преобразяват.

Агиографската литература (Житията на Светиите) представя мечката като опитомено животно. В средновековните жития може да намерите истории, където главният герой побеждава този звяр, като го укротява със своите добродетели и духовна сила. Светци като Корбиниан, Рустик, Ведаст, Аманд, Колумбан опитомяват мечката и я убеждават да тегли плуг или каруца, а свети Гал заедно с нея си изградил жилище в Алпите.

След XI век активно започват да показват мечката по развлекателни събития. Панаири, циркови представления, които пътуват от замък на замък – навсякъде има мечка на синджир и с намордник. „Страшният“ и „ужасен“ звяр вече бил превърнат в цирков актьор, който танцува на музика, участва в изпълнението на трикове и забавлява публиката. Мечката, която кралете често подарявали в знак на особена почит и уважение още от епохата на Каролингите, през XIII век вече изчезнали дори от княжеските менажерии. Само белите мечки в северните страни все още били нещо любопитно – те често били подарявани на кралете на Дания и Норвегия. По средновековните гербове рядко се среща мечка: това е по-скоро „говореща“ фигура, чието название може да съвпадне с името на собственика на герба.

Църквата и латинската традиция, в която главен звяр бил лъвът, започнали да надделяват над фигурата на мечката през XII-XIII век. Това напълно се доказва от средновековното произведение „Роман за Лисицата”: лъвът няма равен на себе си, той е единствен и могъщ монарх в царството в своето царство.

А в това царство мечката Брюн е само барон, непохватен и глуповат, над който лисицата постоянно се присмива.

loading...
Категория:
Животни · Любопитно
loading...

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup