За никого не е тайна, че Хитлер и неговото обкръжение били буквално обсебени от окултизма и езотеричните „науки“. Това се отразило и върху германското изкуство от 30-40-те години на XX век. То трябвало да служи на нови идеи, а старото изкуство било обявено за „изродено“.
През май 1933 г. били проведени акции за публично изгаряне на книги в университетските градове на Германия. Във всички области организирали изложби на „дегенеративно изкуство“, състоящи се от произведения, конфискувани от музеи и частни колекции. В Манхайм се състояла изложбата „Болшевизмът в културата“, в Нюрнберг – „Ужасите в изкуството“, в Дрезден – „Изкуство в службата на разлагането“ и др., които показвали „упадъчни“ тенденции в дотогавашната култура. От юли 1937г. до юли 1939г. в Мюнхен била стационарна пътуващата изложба „Дайте ни четири години!“, посетена от 2 милиона души.
Повече от 20 хиляди „изродени“ произведения били заключени в специални хранилища или продадени на търгове. През 1938г. в двора на главната пожарна бригада в Берлин били изгорени 4289 творби на изобразителното изкуство.
Очевидно всички тези събития по-късно послужили като основа за сюжета на известния роман на Рей Бърдбъри „451 градуса по Фаренхайт“, в който пожарникарите, вместо да гасят пожари, горят книги. Авторът го написал през 1953г., когато светлината на германските пожари била все още жива в паметта.
В същото време се насаждало алтернативно „арийско“ изкуство. През 1934г. на VI конгрес на партията в Нюрнберг била приета „Културна програма на НСДП“ (НСДАП – Национал-социалистическа германска работническа партия). В нея се казва: „Тъй като мислим за вечността на империята, произведенията на изкуството също трябва да станат вечни“.
Преди всичко това се отнасяло за архитектурата. Личният архитект на Хитлер, Алберт Шпеер, разработил проект за „нов Берлин“, който трябвало да бъде реализиран до 1950г. Според него върху централната ос на столицата щели да се намират сградите на две жп-гари, кметството, Войнишки дворец, оперен театър и канцеларията на Райха.
Народният дом – главната сграда на Райха, щяла да има купол с диаметър 300 метра и зала с капацитет 150-180 хиляди души. Тук се планирали ежегодни срещи на фюрера с народа. Големият купол трябвало да символизира покрива над „центъра на света“ – Берлин.
Народният дом или Фолксхале (Volkshalle на немски). Източник – Уикипедия.
Съществувал и план за „Великия пръстен“, който трябвало да обхване територията от Норвегия до Африка и от Атлантическия океан до СССР. По неговия периметър трябвало да се издигнат небостъргачи, напомнящи храмове и мавзолеи. Тези проекти били демонстрирани на архитектурни изложби в Мюнхен през 1938-1939г.
Ето един откъс от реч на Хитлер през 1939г.: „От времето на средновековните храмове ние отново за пръв път поставяме пред художниците величествени и смели задачи. Никакви „родни места“, никакви камерни сгради – а най-величествените здания след епохите на Египет и Вавилон. Ние създаваме свещени съоръжения като знакови символи на нова висша култура. Аз трябва да започна с тях. Така ще отбележа неизчерпаемия духовен белег на моя народ и моето време“.
Проект на 400-хилядният Олимпийски стадион
На скулптурата в Третия райх се отреждала алегорична роля: тя трябвало да се превърне в още един символ, който подчертава могъществото на нацистката държава. Във вътрешния двор на новата държавна канцелария в Берлин били инсталирани 3-метрови статуи, които олицетворявали партията и вермахта. Колосални скулптурни групи на конници и спортисти украсявали Мартовското поле в Нюрнберг и Олимпийския стадион в Берлин. Издигали се мемориали в памет на жертвите от Първата световна, изобразяващи изправени или коленичили атлетични воини с мечове.
Водещ скулптор на Райха станал Арно Брекер – фюрерът харесвал как той възхвалява арийското могъщество. Именно Брекер въвел в нацистката скулптура образа на „супермен“ – спортист с перфектни пропорции, релефни мускули и арийски черти на лицето. Тези скулптури били високи от 2 до 6 метра. След войната всички те били унищожени или заключени в специални хранилища с ограничен достъп.
В изкуството от епохата на нацизма широко се използвали митологичните символи. Например, чрез фондацията на SS „Аненербе“ („Наследство на предците“) за един от основните арийски символи бил обявен двустранният чук „Мьолнир“, който според митологията принадлежал на скандинавския бог Тору. Сред викингите „Мьолнир“ бил символ на сила, както и военен защитен амулет.
В Тевтобургската гора била издигната статуя на Арминий – вожд на древното германско племе херуски, който през 9 г. сл. Хр. коварно нападнал и избил 20 хиляди римляни, независимо че бил на римска служба. Дори такива съмнително „героични“ постъпки с явно предателски привкус, се оправдавали, щом били извършени от германци. Освен това, по инициатива на „Аненербе“ се възпроизвеждали и разпространявали древни германски украшения.
Темите за викингите, които германците смятат за родствена нация, както и за немските рицари, били доста разпространени в нацисткото изкуство. Техните образи се използвали за пропагандни плакати заедно с военната символика от онези години: маршируващите войници на Райха, танкове, самолети…
Любопитно е, че самият Хитлер обичал да рисува пейзажи и натюрморти, а не монументални портрети или сюжети от митологията. И неговите картини съвсем не са лоши – за разлика от общоприетото мнение, че той бил некадърен художник. Талантът му се потвърждава и от съвременните експерти. Кой знае, ако е бил преминал последния изпит за Виенската академия по изкуствата – по рисуване на портрет, може би съдбата на Германия щяла да е различна. Макар, че може би на негово място просто щеше да е някой друг.
