Славянски, женски татуировки: традиция, която губим

Женските татуировки не са модна тенденция от последните десетилетия, а традиция от древни времена. Момичета Ainu на северния японски остров Хокайдо рисували мечешка усмивка на лицето си, циганите се украсявали със сложни шарки от линии и точки. Южните славяни имали свои, специални татуировки.

Много народи са съхранили традициите на свещените женски татуировки и до днес, но в Европа те са почти изчезнали. Най-дълго обичай за татуиране на жени е запазен сред балканските народи. Днес в отдалечените черногорски и хърватски села, все още можете да срещнете баба, чиито ръце са покрити със сложни орнаменти, но всяка година шансът да видите носителите на тази традиция е все по-малък.

Славянските народи имат много легенди и приказки, в които момиче се дегизира като мъж и защитава с оръжие народа си от врага. В живота на южните славяни това едва ли е било възможно – жена веднага би била разпозната по татуировките на ръцете си, които са много трудни за скриване.

Интересното е, че сред балканските народи само жените носели татуировки – мъжете предпочитали да нямат специални знаци по тялото си. Изкуството да се правят татуировки било изключително женско занимание – майсторките предавали техники и схеми на орнаменти, от поколение на поколение повече от хиляда години.

Татуировките били особено популярни при черногорците, босненските хървати и албанците. Освен това албанците рисували орнаменти върху тялото, независимо от религията – мюсюлмани и католици.

Някои историци смятат, че татуировките са създадени, за да предотвратят ислямизирането на момичетата – законът на шериата не одобрява този начин на декориране на тялото. В същото време никой не може да обясни наличието на татуировки сред мюсюлманките на Балканите.

Най-честото място за рисуване на орнаменти при балканските момичета били ръцете. Интересното е, че орнаментите на дясната и лявата ръка винаги били различни. По-рядко се срещали татуировки, покриващи ръцете до лактите, и доста рядко между ключиците. На гърдите най-често се изобразявал кръст, който бил украсен с допълнителни декоративни елементи под формата на висулки.

Славяните рядко, имали едни и същи татуировки, но всички рисунки по тялото се състояли от едни и същи елементи и символи. Познавайки езика на женските татуировки, човек би могъл да разбере към какъв род принадлежи една жена и какви събития са се случили в нейната съдба.

Първата рисунка на момичето се правела на 4-5 години, втората – след навършване на пълнолетие, в знак на готовност за брак. Но понякога татуировката се появявала по друга причина. Момичето можело да бъде защитено с допълнителен символ, ако е болно.

Впоследствие татуировките се появявали във връзка с важни житейски етапи от живота на жените – женитба, раждане или загуба на съпруг. За славяните от други региони тези събития са били отразявани с костюм, бижута и прически, но момичетата от Балканите не са имали възможност да крият информацията – тя винаги е била с тях, под формата на сложни шарки по кожата.

Първите изследователи на балканските традиции смятали, че женските татуировки са се появили във връзка с възникването на Османската империя. Но това не е така – кръстът на Балканите далеч не винаги е символ на християнството. Още преди кръщението, кръстовете били свързвани със слънцето и били мощен амулет против зли духове.

Разликата в орнаментите на дясната и лявата ръка най-вероятно се дължи на факта, че на едната е изобразена слънчева символика, а на другата – лунна символика. Подобни езически татуировки били особено неприятни за османците – ако можели да се примирят с християнски орнаменти, то дори и най-красивото момиче с езически символи по тялото си било нежелано.

Традицията на славянските татуировки сред жените постепенно започнало да умира през 19 век. Причината за това била, че хората с татуировки започнали да се възприемат като диваци или представители на престъпния свят – разбойници, пирати. Двама известни изследователи на балканските традиции, които са работили в региона в края на 19 век – Леополд Глук и Чиро Трухелка – забелязали, че декорирането на тялото с рисунки постепенно престава дори в отдалечени планински села.

Леополд Глук споделил, че е среща жени не само с ръце, покрити с орнаменти, но и с татуировки по лицето. Най-често татуировките се нанасяли на челото, по-рядко на бузите. Според учения по-големите и сложни модели били характерни за католиците. Православните жени имали по-скромна татуировка и то главно на места, покрити с дрехи.

Глук се интересувал как самите Балкани наричали тези татуировки. Той открил с изненада, че общоприет термин за това явление не съществува нито сред сърбите, нито сред черногорците, нито сред албанците. Изследователят решил, че тази традиция не е твърде древна, иначе определено би имала наименование.

В онези дни, когато Глук и Трухелка пътували из балканските села, татуировки обикновено се правели по време на църковни празници, близо до църкви. Работата била извършвана от жени татуисти, след църковна служба. Леополд Глук виждал в това сигурен знак, че обичайят е чисто християнски. Може ли езическите действия да бъдат обвързани с църковните празници?

Мнението на Чиро Трухелка било различно. Ученият забелязал, че заедно с християнските символи, като кръстът, сърцето и монограма на Христос, татуировките съдържат много други знаци, сред които изображения на растения и животни, звезди, символи на луната. Трухелка предположил, че всички тези елементи са свързани с култа към плодородието, царувал по земите на Европа много преди появата на християнството.

За разлика от Глук, Трухелка не бил толкова категоричен по отношение на свързването на татуировките със съвременните религии. Той прекарвал много време в проучване на древни източници и намерил препратки към женски татуировки на балканските народи от няколко древни автори.

За съжаление, през 19 век вече било много трудно да се установи точния произход на древния обичай на татуирането на жени. Носителките на тази интересна традиция сами не можели да кажат на Трухелка или Глук нищо важно. Сега, когато тази традиция е почти мъртва, ще трябва да се примирим с факта, че никога няма да разберем нейния произход.