Още

    Сражението при Бремюл: най-благородната рицарска битка

    На 20 август 1119 г. в местността Бремюл, в долината на Сена източно от Руан, се сблъскали армиите на френския крал Людовик VІ Дебели и на английския Хенри І. Сражението било един от епизодите на Англо-френската война от 1116-1120 г.

    За историците битката е любопитна преди всичко с това, че, независимо от убедителната победа на английската армия, загубите на французите били само 3 рицари.

    Ябълка на раздора между двете държави била Нормандия. Това бил активно развиващ се регион, където пръв владетел бил викингският завоевател Ролон (860-932). По-рано провинцията принадлежала на французите (френският крал по неволя дал на викингския конунг титлата херцог и властта над тези земи – областта така и така била завладяна от викингите, които нямали нищо против да отседнат тук и да сложат край на разбойническите си нападения). Но Вилхелм Завоевателят, който завладял Англия през 1066 г. и основал кралска династия, бил наследник на Ролон и херцог на Нормандия. Поради тази причина англичаните също можели да претендират за провинцията. Така се оказало, че като дали официално на викингите властта над областта, французите си сложили таралеж в гащите.

    Крал Луи VI с корона и в хералдически лилии срещу самозвания крал Хенри I (средновековна миниатюра). Снимка: Уикипедия

    Самите местни жители мечтаели да отхвърлят властта на Англия. Норманските благородници организирали бунт, който си поставял за цел придобиване на независимост. Те определили за херцог Вилхелм Клитон – по-рано това място заемал крал Хенри І.

    Разбира, крал Хенри не бил във възторг от тази инициатива на своите поданици. Владетелят на Франция Людовик Дебели, напротив, я одобрил и дошъл с армията си в помощ на сепаратистите. Тогава вече 20 години Англия имала надмощие в този регион.

    Оказало се, че за да се върне Нормандия във Франция, трябва още много време, защото и този път французите не извадили късмет. Историците описват битката при Бремюл като хаотично струпване на коне и хора върху територия, удобна за обстрелване от прочутите английски стрелци с лък.

    Полесражението се намирало в околностите на замъка Нойон-сюр-Андел. Кралят на Англия дошъл с армия от около 500 рицари – за тогавашната епоха това било войска със средна сила. Обикновено на един рицар се падали по 7 до 10 пехотинци. Повечето рицари той накарал да слязат от конете, пехотата построил в 3 редици. Самият крал се намирал в центъра на средната редица. Около 100 конни рицари защитавали фланговете.

    Френската армия била малко по-малка – 400 тежко бронирани рицари. За разлика от Хенри, който смъкнал повечето рицари на земята, превръщайки ги в пехотинци, Людовик пренебрегнал пехотата – французите също имали пехотинци, но не ги използвали в сражението. Може би просто изостанали от конниците.

    Но уповаването на силата на тежката рицарска конница не се оправдало. Англичаните стреляли с лъкове по атакуващата френска конница, която била отблъсната. После французите решили да демонстрират своята храброст. Те излизали на групи от общия строй, за да се бият с мечове, като оставяли празнини в бойния си строй. Англичаните стоели на едно място, стреляли с лъкове и отблъсквали атаките.

    В резултат всичко завършило с това, че те позволили на противниците си да настъпят, после ги обградили с резервната конница от фланговете.

    Англичаните питали вражеските рицари дали са готови да се предадат на милостта им. Французите виждали безизходното си положение и се съгласявали. Общо англичаните пленили 198 вражески рицари. Другите, включително кралят на Франция, се оттеглили от полесражението.

    В битката загинали само трима 3 френски воини. Англичаните не понесли никакви загуби. Летописците твърдят, че тази битка се състояла, като се взели предвид всички изисквания на християнската вяра и рицарските канони – почти в духа на паладините на цар Артур. Враговете взаимно се уважавали и проявявали такова християнско милосърдие, че просто нямало нужда от много жертви.

    Възможно е причината за малкото жертви да бил и този факт, че британските стрелци стреляли главно по конете, а не по хората. Те се стремели да създадат хаос в редиците на врага така, че френското настъпление да се задъха. Ако това предположение е вярно, тогава английските стрелци постигнали целта си. Въпреки, че днешните защитници на животните вероятно щяха да бъдат възмутени от поведението им.

    Още публикации

    Коментари

    ВАШИЯТ КОМЕНТАР

    Моля, въведете коментар!
    Моля, въведете името си тук

    Мобилно приложение за Android и iOS

    Най-нови