На 20 август 1119 г. в местността Бремюл, в долината на Сена източно от Руан, се сблъскали армиите на френския крал Людовик VІ Дебели и на английския Хенри І. Сражението било един от епизодите на Англо-френската война от 1116-1120 г.
За историците битката е любопитна преди всичко с това, че, независимо от убедителната победа на английската армия, загубите на французите били само 3 рицари.
Ябълка на раздора между двете държави била Нормандия. Това бил активно развиващ се регион, където пръв владетел бил викингският завоевател Ролон (860-932). По-рано провинцията принадлежала на французите (френският крал по неволя дал на викингския конунг титлата херцог и властта над тези земи – областта така и така била завладяна от викингите, които нямали нищо против да отседнат тук и да сложат край на разбойническите си нападения). Но Вилхелм Завоевателят, който завладял Англия през 1066 г. и основал кралска династия, бил наследник на Ролон и херцог на Нормандия. Поради тази причина англичаните също можели да претендират за провинцията. Така се оказало, че като дали официално на викингите властта над областта, французите си сложили таралеж в гащите.
Самите местни жители мечтаели да отхвърлят властта на Англия. Норманските благородници организирали бунт, който си поставял за цел придобиване на независимост. Те определили за херцог Вилхелм Клитон – по-рано това място заемал крал Хенри І.
Разбира, крал Хенри не бил във възторг от тази инициатива на своите поданици. Владетелят на Франция Людовик Дебели, напротив, я одобрил и дошъл с армията си в помощ на сепаратистите. Тогава вече 20 години Англия имала надмощие в този регион.
Оказало се, че за да се върне Нормандия във Франция, трябва още много време, защото и този път французите не извадили късмет. Историците описват битката при Бремюл като хаотично струпване на коне и хора върху територия, удобна за обстрелване от прочутите английски стрелци с лък.
Полесражението се намирало в околностите на замъка Нойон-сюр-Андел. Кралят на Англия дошъл с армия от около 500 рицари – за тогавашната епоха това било войска със средна сила. Обикновено на един рицар се падали по 7 до 10 пехотинци. Повечето рицари той накарал да слязат от конете, пехотата построил в 3 редици. Самият крал се намирал в центъра на средната редица. Около 100 конни рицари защитавали фланговете.
Френската армия била малко по-малка – 400 тежко бронирани рицари. За разлика от Хенри, който смъкнал повечето рицари на земята, превръщайки ги в пехотинци, Людовик пренебрегнал пехотата – французите също имали пехотинци, но не ги използвали в сражението. Може би просто изостанали от конниците.
Но уповаването на силата на тежката рицарска конница не се оправдало. Англичаните стреляли с лъкове по атакуващата френска конница, която била отблъсната. После французите решили да демонстрират своята храброст. Те излизали на групи от общия строй, за да се бият с мечове, като оставяли празнини в бойния си строй. Англичаните стоели на едно място, стреляли с лъкове и отблъсквали атаките.
В резултат всичко завършило с това, че те позволили на противниците си да настъпят, после ги обградили с резервната конница от фланговете.
Англичаните питали вражеските рицари дали са готови да се предадат на милостта им. Французите виждали безизходното си положение и се съгласявали. Общо англичаните пленили 198 вражески рицари. Другите, включително кралят на Франция, се оттеглили от полесражението.
В битката загинали само трима 3 френски воини. Англичаните не понесли никакви загуби. Летописците твърдят, че тази битка се състояла, като се взели предвид всички изисквания на християнската вяра и рицарските канони – почти в духа на паладините на цар Артур. Враговете взаимно се уважавали и проявявали такова християнско милосърдие, че просто нямало нужда от много жертви.
Възможно е причината за малкото жертви да бил и този факт, че британските стрелци стреляли главно по конете, а не по хората. Те се стремели да създадат хаос в редиците на врага така, че френското настъпление да се задъха. Ако това предположение е вярно, тогава английските стрелци постигнали целта си. Въпреки, че днешните защитници на животните вероятно щяха да бъдат възмутени от поведението им.
