На 18 ноември 1812 г. завършило тридневното сражение при село Красное, което представлява финалният мощен удар по отстъпващата от Москва армия на Наполеон.
В онзи момент от 600-хилядната „Велика армия“, с която Бонапарт нахлул в Русия, били оцелели само около 80 хиляди войници и офицери, способни да носят оръжие. В резултат на битката при Красное техният брой намалял на 44 хил. души.
Французите се оттегляли по Стария Смоленски път в четири отделни големи колони. Първата колона оглавявал самият Бонапарт, втората – вицекралят на Италия Йожен Богарне, третата – маршал Даву, четвъртата – маршал Ней.
Битката започнала с атака на летящия партизански конен отряд на Денис Давидов срещу Красное, където почивали Наполеон и неговата гвардия. Французите отблъснали атаката, а след това самите те нападнали казаците на атаман Ожаровски, които се били разположили на лагер край село Кутково, южно от Красное. Поради загуба на бдителност, казаците били изненадани и изтласкани назад.
Междувременно руските войски под командването на генерал Милорадович прерязали Смоленския път пред корпуса на Богарне. Опитите на французите да пробият тази мощна бариера, подкрепена от артилерия, завършили неуспешно. Наложило се да я заобикалят от север, без пътища, направо през снежните гори и полета. Ноември тази година бил мразовит, температурата спаднала до минус 10 градуса през деня, а французите нямали зимни униформи. Пътят на колоната на Богарне бил осеян със стотици трупове. Отслабналите и неспособни да се движат французи просто били изоставяни да умрат, защото нямало с какво да ги превозват, нито пък кой да ги носи. Войниците и така едва кретали през преспите. Освен това, от време на време трябвало да отблъскват нападенията на казаците и партизаните на Давидов. Ранените в тези схватки били обречени. И все пак, остатъците от корпуса на Богарне след няколко часа стигнали до Красное.
През това време руснаците оборудвали артилерийски позиции покрай пътя край село Никулино, очаквайки идването на колоната на маршал Даву. Кутузов заповядал на Милорадович да пази войниците, да не влиза в ръкопашен бой, а да громи врага с артилерийски огън. И Милорадович блестящо изпълнил заповедта. Фланговият огън от близка дистанция косял французите със стотици при всеки залп, а те вече нямали сили да контраатакуват. От 7500 войници и офицери, с които Даву влязъл в боя, до Красное стигнали не повече от 1500. Останалите били разкъсани от снарядите и картеча или се предали.
Същия ден Наполеон решил да продължи отстъплението, без да чака последната колона. На 18 ноември, когато руснаците вече били заели напуснатото от врага Красное, от изток се появил корпусът на Ней. Неговата съдба била още по-тежка от тази на корпусите на Богарне и Даву, тъй като главните сили на наполеоновата армия вече не били наблизо и той не можел да разчита на бързо съединяване с тях.
Французите не успели да пробият защитата на подстъпите към селото и се оттеглили на север към Днепър – отново през снеговете, без пътища, преследвани от казаците. Те вървели два дни без храна и почивка, до коляно в снега и преодолявали през бродове полузамръзналите реки. Вечерта на 20 ноември последните оцелели достигнали Орша, където армията на Наполеон била спряла за поредна почивка. От 6-хилядния корпус на Ней останали живи 800 души.
Общите френски загуби в района на Красное били 13 хиляди убити и 23 хиляди пленени – ранени, болни и измръзнали, от които почти никой не оцелял. Освен това, французите изоставили обозите и почти цялата си артилерия – 228 оръдия. Руската армия загубила 2 хиляди убити и 3 хиляди ранени.
На 23 ноември Наполеон заповядал да се напалят огньове, в които били изгорени знамената на унищожените полкове. Тези знамена се оказали твърде много.
А три дни по-късно битката при пограничната река Березина поставила финалната точка. Наполеон успял да се измъкне от Русия, придружен от 1000 войници и офицери. Това било всичко, което останало от 600-хилядната „Велика армия“.
