Към Х век в Западна Европа горната мъжка и женска дреха носела едно и също название – „блио“.
Дамското блио трябвало да приляга плътно към тялото, за да изглежда то крехко и грациозно. Блиото се състояло от 2 части: горната туника с кръгъл изрез около шията стигала до бедрата, където се прикрепвала към пола, която била на ситни плисета и се спускала чак до самата земя.
Те се шиели от два различни материала. За туниката най-често се използвала тънка муселинова тъкан или копринен креп. Шлейфът на полата понякога бил закрепван на гърба. Блиото се прошнуровало стегнато върху гърба или от двете страни на бедрата.
Постепенно деколтето на туниката ставало все по-дълбоко, при него се появил страничен разрез, наричан „армиго“. Временните ръкави, пришити или завързани с шнурчета, позволявали да се види част от голата ръка на дамата. Средновековните текстовете често подчертават чувствения характер на тази гледка. Трубадурът Аманеу де Сескас съветва слугините да носят игли със себе си, за да могат винаги „да зашиват своите господарки“ – тоест, да пришиват към туниката ръкавите, които вечер се отпаряли, за да бъде съблечена дрехата. В много средновековни истории се разказва как дамата възнаграждавала рицар за неговата доблест, като му подарявала свой ръкав.
До средата на XII век женските колани играели чисто декоративна роля. Правели ги главно от усукани шнурове – копринени, вълнени или ленени. По-късно започнали да изработват коланите от кожа и тънки метални плочки, като в краищата си имали художествено изработени фигурки.
Мъжкото блио постепенно се удължавало, често стигало до земята и заедно с плаща метяло праха по пътя. В такава дреха можело да се ходи само бавно. Горната на част на блиото се стеснявала, а разширяващите се надолу поли били набрани в ситни плисета. Украсените с бродерия части около шията и по ръкавите си съперничели по разкош.
Нов елемент в костюма на благородника била „кота“-та, което се носела под блиото. „Кота“ представлявала къса туника с ръкави, които плътно обхващали ръката до китката.
Ръкавите на самото блио можело да бъдат дълги и разширяващи се надолу, широки в лактите или, напротив – тесни и прилепващи. Онези, които достигали до лакътя, често имали камбановидна фора и падали надолу – това била новата характерна мода на мъжкия костюм.
Под котата се носела риза от лека материя с фини плисета. Тя била дълга, понякога до самия под, и се показвала изпод блиото.
Плащът представлявал цяло парче плат без ръкави и се увивал свободно около тялото. Намятал се върху раменете, като се задържал там с шнур, прокаран по горния му край. Днес именно плащът, развяващ се зад препускащ конник, е един от символите на Средновековието, които най-често се използват в киното.
В южните френски градове, където на всяка крачка и до днес има следи от някогашното римско управление, шивачите, както и скулпторите, които извайвали светците в романските катедрали, постоянно имали пред очите си примери за древната елегантност.
В края на XI и началото на XII век на мода били затворените обувки без токове, изработени от мека боядисана или позлатена кожа, често украсени с пошивки; тези обувки се прикрепвали към глезена с връзки. Най-скъпи и елегантни били обувките от кордовска кожа; в испанския град Кордова имало дори корпорация на занаятчии, специализирани изключително в работата с кордовска кожа, която изисквала висока квалификация.
Около 1140 г. нормандският историк Ордерик Виталий се възмущава от хрумването на Анжуйския граф, който, желаейки да скрие недостатъците на краката си, изкривени и деформирани от много мазоли, наредил да му бъдат направени специални обувки с дълги заострени носове. Тази модата скоро заляла цяла Западна Европа.
Ето какво пише по този повод Виталий: „Обущарите правят обувки, които приличат на опашки на скорпиони. Народът нарича тези обувки „носови“. Досега се носеха обувки със заоблени носове, които седяха добре на крака и с тях се чувстваха добре както миряните, така и духовниците. Сега миряните нахално се фръцкат с неприлични дългоноси обувки, свидетелстващи за покварата на техните нрави“.
