През IV век християнството вече не живее само в катакомбите. След векове на гонения Църквата получава свобода, храмовете се изпълват, епископите могат да се събират открито, а императорът признава вярата, която доскоро е била преследвана. Но точно когато външната заплаха отслабва, в самото сърце на християнския свят избухва спор, способен да разкъса Църквата отвътре.
Въпросът изглежда богословски, но засяга всичко: Кой е Иисус Христос? Истински Бог ли е, или най-висшето творение? Може ли сътворено същество да победи смъртта, да изцели човешката природа и да даде вечен живот? Отговорът не е просто формула. От него зависи самият смисъл на спасението.
Именно заради тази буря през 325 година в Никея се събират епископи, свещеници, дякони, монаси и богослови. Сред тях има хора с блестящ ум, но и светци без философско образование, чиито думи носят силата на преживяната вяра. Светите отци от Първия Вселенски събор не защитават лична теория. Те застават срещу учение, което според тях променя Христос и лишава човека от надеждата за истинско спасение.
Продължете да четете
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да отключите цялата статия.
Вход Регистрация
