За да заслужи някоя знакова система да бъде наречена писменост, трябва съдържанието ѝ да е преминало през вековете и да е достигнало до нас днес. Това значи, че трябва въпросното съдържание някога да е категорично разчетено и тази знакова система да се е сдобила с традиция в четенето си. Такива знакови системи – азбуки – са например гръцката и латинската. Тяхното четене има непрекъсната традиция от преди Христа до днес.
Знакова система, която не се е сдобила с традиция и затова е изчезнала – това са древните български руни. Българските руни са протописменост. Опитите за разчитането им продължават. Това ще рече, че съдържанието им е останало недостъпно или недоизяснено за нас днес. Освен това традицията им е прекъсната, заради повсеместното възприемане на глаголицата и кирилицата в българската държава след IX в. Затова българските руни не могат да се дефинират като писменост, тъй като по съдържанието, което предават, все още се спори, а традицията им е хронологически недоизяснена и прекъсната.
Въпреки това руните са показател за напредналото развитие на българите. Те са ясен белег за българска същност, който се запазва за известно време дори след приемането на християнството (след 865 г.). Знае се, че прабългарските административни титли продължават да се използват и при християнските царе Симеон Велики (893-927) и Петър I (927-970). Титлите ичиргу боил, канартикин, кавхан, миник и пр., характерни за езическа България, ги има и в първите десетилетия на християнството. Същото е и с руните.
Продължете да четете
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да отключите цялата статия.
