Какво, ако ви кажем, че съществуват неща, които е трябвало да променят историята… но просто изчезват? Без следа. Без отговори. От най-великата библиотека на древността до снимки, които може би са щели да разкрият истината за едно от най-обсъжданите политически убийства на века. Отдавна изгубени технологии, изчезнали съкровища, потулени доказателства – и всеки от тези случаи поражда един и същ въпрос: как и защо са изчезнали?
Случайност ли е? Или някой е искал те никога да не бъдат открити?
В тази класация ще ви отведем в сенките на историята – там, където липсват най-важните парчета от пъзела. Подгответе се за 10 загадки, които не просто са изгубени… а може би умишлено са били скрити от нас.
1. Изгубените снимки от убийството на Кенеди
На 22 ноември 1963г президентът Джон Ф. Кенеди е прострелян смъртоносно със снайпер от Лий Харви Осуалд (според официалната версия). Събитието разтърсва Америка и става най-коментираната тема в света. В хода на последвалото разследване, ФБР и Тайните служби изземат всички видео материали и снимки от района на покушението.
Тогава, на няколко снимки те забелязват една жена, която изглежда снима през цялото време, дори след стрелбата, когато повечето хора вече са легнали по очи на земята. Кръстили я Бабушка, заради шала й, който приличал на онези, които бабите в Русия носели през онези години. Така и не успели обаче да я идентифицират. Въпреки призивите на ФБР да им бъдат предадени всички снимки и записи от деня, онези направени от Бабушка никога не се появили.
През 1970г, жена на име Бевърли Оливър твърди, че тя е Бабушка. През 1963г работила като певица и танцьорка в клуб Колъни. На следващата година издава мемоари, в които проследява събитията в деня на убийството на Кенеди. Оливър казва, че след покушението, с нея се свързали двама мъже, които според нея били агенти на ФБР или от Тайните служби. Те поискали лентата й, за да я проявят, като обещали да й я върнат след това, но така и не го направили.
Дали Бевърли Оливър наистина е Бабушка, е спорен въпрос. Критиците посочват множество несъответствия в историята й, включително и в модела на фотоапарата, който по нейните думи била използвала, но не съществувал през 1963г.
2. Камбаната на Дамазеди
Повече от 400 години, една от най-святите религиозни реликви на Мианмар стои на дъното на река Мънки Пойнт в Янгон. Камбаната на Дамазеди е направена за краля през 1480г и според легендата е най-голямата, създавана някога.
Дамазеди (1412-1492) бил 16-ият крал на Хантауади Пегу (южният регион на днешен Мианмар) и е считан за един от най-великите владетели на региона.
Камбаната била направена в резултат на проведено преброяване на селението през 1480г. Подчинените на краля се върнали не само с броя на хората в царството му, но и с 300 тона монети. Дамазеди бил толкова недоволен от неправомерното таксуване на поданиците му, че решил да стопи монетите и от тях да направи гигантска камбана.
Камбаната била излята на 5 февруари 1484г по заповед на краля. Дата била астрологически неподходяща (астрологията играела важна роля в културата на Мианмар) и съветниците на краля го предупредили, че камбаната няма да произвежда добър звук. Въпреки това кралят продължил и новата камбана била дарена на пагодата на Дагон (днешен Янгон).
Смята се, че камбаната е била висока около 6м и широка около 4м. Била направена от големи количества сребро, мед и калай. Тя останала в пагодата до 1608г, когато португалският военачалник и наемник Фелипе де Брито завладял земи в Мианмар и откраднал камбаната на Дамазеди. Той я изтъркалял по хълма до река Пазандаунг, след което я издърпал със слонове до река Баго. Камбаната се отправила в лодка под флага на Де Брито към Сириам, където да бъде претопена и направена на корабни оръдия. Товарът обаче се оказал твърде тежък за лодката и тя потънала, заедно с камбаната на дъното на Мънки Пойнт.
Смята се, че камбаната е здраво заседнала в речното дъно, а според някои разкази, може дори да бъде видяна, когато нивото на водата е ниско. През последните десетилетия са правени много опити за откриването и изваждането й, но в районът има 12 потънали кораба, а във водата няма видимост.
При най-скорошния подобен опит, режисьорът на документални филми Дамиен Лей пише, че сонарът е засякъл обект, част от който се вижда във водата, най-вероятно камбаната на Дамазеди.
3. Плочките от Великденския остров
Великденският остров е известен като едно от най-изолираните населени места в света – намира се на 3600км от чили и на 2075км от островите Питкерн. И макар всички да знаем за гигантските статуи там, островът крие още една от най-големите загадки в историята – плочките ронгоронго.
Френският мисионер Йожен Ейро акостира на Великденския остров на 2 януари 1864г. Той трябвало да остане там девет месеца, евангелизирайки местните. В своите записки пише, че във всяка колиба имало дървени плочки или пръчки, изписани с някакви йероглифи.
Ейро пише за плочките само веднъж в дневника си и откритието му остава незабелязано. Той напуска острова на 11 октомври, в много лошо здраве. Вече като свещеник, Ейро се връща през 1866г, където умира от туберкулоза 2 години по-късно.
През 1868г, епископът на Таити, Флорентен Етиен Жосан получава подарък от новите католици на Великденския остров – дълга връв от човешка коса, увита около малка дървена плочка, изписана с йероглифи. Изумен, той пише на отец Хиполит Русел на острова да събере всички плочки и да открие местни, които да ги преведат. Русел обаче успял да намери само няколко плочки, а островитяните не можели да ги преведат. Ейро бил виждал стотици плочки само четири години по-късно. Какво се е случило с тях никой не е сигурен.
Болестите, внесени от Европа и нападенията на перуанските търговци на роби, включително последното и най-голямо от 1862г, последвани от епидемия от едра шарка, убили голяма част от населението на Рапа Нуи – до началото на 1870-те, оцелели по-малко от 200 островитяни. Твърде възможно е да не са били останали хора, които да могат да четат, по времето когато Ейро открива плочките през 1866г.
Така през 1868г, Жосан успял да открие само няколко плочки, а с още три се сдобил капитан Гана на чилийската корвета О‘Хигинс през 1870г. През 1950-те, Томас Бартел открил останките на половин дузина плочки в пещери, но по тях вече не можели да се разчетат йероглифите.
До днес са оцелели само 26 текста, като само половината от тях са достатъчно добре запазени и със сигурност автентични.
4. Съкровището на Ауа Мару
В края на март 1945г, товарният японски кораб Ауа Мару получава разрешение за безопасно отплаване от Сингапур за Токио с 2000 души и медицински провизии на борда. Макар корабът да е маркиран с червен кръст и да получава уверение за безопасно преминаване от американците, Ауа Мару е потопен от торпедо поради липса на комуникация на 1 април 1945г. От 2004-та души на борда, само един оцелява. Командирът на американската подводница е отстранен и осъден, а след войната от него е поискано обезщетение от $50 милиона за убитите моряци.
Веднага тръгнали слухове, че корабът превозвал скъпоценни метали и произведения на изкуството за над $5 милиарда. В края на 70-те Китай започва едно то най-мащабните издирвания на кораб в света и успява да открие останките. След 5 години и похарчени близо $100 милиона, китайците изваждат от дъното само някои лични вещи на загиналите, но не откриват съкровище и се отказват.
Според най-разпространената версия, на кораба не е имало съкровище и то всъщност е трябвало да бъде натоварено от Япония за Сингапур и разтоварено в Тайланд.
5. Растението силфиум
Според легендата, през 631г.пр.Хр гръцкият цар Бат и неговите мъже акостирали на либийския бряг, където основали град Кирена. Той се намирал на ръба на плодородно плато, днес носещо името Джабал ал-Акхдар. Там виреело растението силфиум.
Гърците вярвали, че то било дар от Аполон. Теофраст пък пише, че силфиума растял само на това място и не можел да се култивира. Плиний Стари описва силфиума като растение с дебели корени, фуниевидно, месесто стъбло и листа като на магданоз.
То било много ценено в древния свят, заради множеството си приложения в медицината, а освен това било и източник на храна. От цветовете му се правели парфюми, стъблото било използвано за храна, а от сокът и корените се приготвяли медицински отвари. Те се използвали за лекуване на кашлица, възпалено гърло, треска, стомашно разстройство, задържане на течности, гърчове, мускулни болки и др. Сокът премахвал брадавици и други кожни израстъци.
Отварите от силфиум били сред най-ефективните методи за ограничаване на бременността по онова време. От листата се правел чай, а сокът се смесвал с вино и от него се правели свещички. Най-вероятно е действал, като е предизвиквал аборт. Силфиумът е бил основно препитание за колонията, заради голямото търсене и местния монопол върху добива.
С навлизането на сечените монети през 6-ти век, пр.Хр., силфиумът се появил върху монетите на Кирена. С течение на времето образът се изменил от реалистичен до силно стилизиран, който повече приличал на еректирал пенис. Тези монети били като реклама на киренския сок, който започнал да се използва като основна съставка в любовните отвари. Прост трик за търговците отвъд морето, които нямали представа как изглеждало истинското растение.
Износът на силфиум се превърнал в съществена част от икономиката на Кирена. За съжлание обаче, неправилната и прекомерната експлоатация довела до значителен спад в реколтата. През 49г.пр.Хр. Цезар отбелязва, че през неговия живот растението не било виждано в естествения си хабитат от много години. Последното останало стъбло било претеглено в злато и продадено на император Нерон.
6. Фосилите на пекинския човек
Синатропът, или така наречения пекински човек, е ранен човек, открит в Пекин през 1927г, който е живял някъде преди около 500 000 години. Смята се, че е междинното звено между неандерталския и явайския човек. Костите са изследвани предимно от Дейвидсън Блек до смъртта му през 1934г. След него поема Пиер Теяр дьо Шарден, а накрая фосилите попадат у Франц Веиденрайх, който ги изучавал до 1941г. Оригиналните фосили изчезват в същата година по време на Втората световна война, след като са натоварени в два дървени сандъка.
Според няколко очевидеца, сандъците били складирани два дена в сградата на медицинския университет в Пекин, след което д-р Тревор Боуен ги откарал в американската легация три седмици преди бомбардирането на Пърл Харбър. Повечето служители на университета твърдят, че фосилите най-вероятно са стигнали до частта на американските морски пехотинци, макар за това да няма документи. Знае се обаче, че сандъците не са качени на борда на кораб Президент Харисън за Америка.
Има различни непотвърдени истории за съдбата на пекинския човек, но една от най-интересната е за Кристофър Янус, брокер от Чикаго, който предложил награда от $5000 за намирането на фосилите в средата на 70-те. Получил обаждане от неизвестна жена, която твърдяла, че фосилите били у нея и настояла да се срещнат на покрива на Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк.
Янус бил любопитен и отишъл на срещата. Жената разказала, че покойният й съпруг, моряк през Втората световна война, се завърнал вкъщи със сандък, съдържащ фосили, които според нея били на пекинския човек. Тя му показала снимка на костите и поискала $500 000, за да ги предаде.
Янус успял да убеди жената да му даде снимката, за да я покаже на експерт. Професорът по антропология Хари Шапиро разгледал снимката и впечатление му направил само череп, който приличал на този намерен в Пекин. Не можело да се каже обаче със сигурност дали е така, защото снимката била неясна.
Случката придобила голяма известност благодарение на пресата и някои учени, които искали да изследват черепа отблизо. Жената обаче се уплашила и повече не била видяна. Никой не знае дали пекинският човек наистина е бил у нея.
7. Изгубените снимки от Десанта в Нормандия
Когато войниците от 16-ти полк на 1-ва пехотна дивизия стъпват на Омаха Бийч на 6 юни 1944г, фотографът Робърт Капа, назначен от списание LIFE, е сред тях.
Вероятно най-известният фотограф от войната, унгарецът Капа се качва на борда на десантен кораб заедно с мъжете от рота Е в ранните часове на Десанта в Нормандия. Той рискува живота си много пъти по време на Гражданската война в Испания и прави едни от най-забележителните снимки.
„Ако снимките ти не са достатъчно добри, значи не бил достатъчно близо.“ – често казвал Капа. В деня на Десанта, той е по-близо от всеки друг фотограф. Той слиза от кораба на френския бряг и се насочва към най-близкото прикритие, докато около него летят куршуми. Насочвайки се към изоставен американски танк, Капа прави общо 106 снимки, след което успява да бъде изведен в безопасност.
След като пристига в Англия, Капа бърза да стигне до Лондон с влак, където дава лентата за проявяване. Техникът по проявяването обаче бил също толкова развълнуван да види снимките, колкото самия Капа. В бързината си, той изсушил лентата прекалено бързо. Силната горещина разтопила покритието на всички, освен на 10 кадъра.
Снимките на Капа стават класика. След години, той отива да снима арабско-израелската война. Накрая, след като се е изплъзнал на смъртта толкова много пъти, Капа се зарича повече никога да не рискува живота си, снимайки войната.
8. Гръцкия огън
Смята се, че историята на гръцкия огън води своето начало от 7-ми век. Предполага се, че е изобретен от византийски инженер на име Калиникос и е бил използван за първи път срещу арабите при обсадата на Константинопол през 673г.
Мемоарите на лорд Жоанвил предлагат забележително описание на гръцкия огън. Роден през 1225г, Жан де Жоанвил, сенешал на Шампан, бил само на 23 години, когато се присъединил към френския крал Луи в пагубния Седми кръстоносен поход, когато гръцкият огън бил използван от сарацините.
„Огнената опашка беше дълга колкото голямо копие и издаде такъв шум, когато се приземи, че звучеше като небесен гръм. Изглеждаше сякаш дракон летеше във въздуха. Толкова ярка светлина излъчваше, че човек можеше да разгледа лагера сякаш беше ден.“
Макар да е имало много спекулации относно рецептата за гръцкия огън, все още никой не е успял успешно да го пресъздаде. Най-близко бил огънят на арабите, които в крайна сметка създават своя версия на гръцкия огън. Тяхната формула обаче била различна и по-слаба от тази на гърците. Това разбира се не означава, че не било едно от най-унищожителните оръжия за времето си.
9. Кехлибарената стая
Докато някои свързват кехлибара с филма „Джурасик парк“, където той беше съхранил динозавърска ДНК за милиони години, камъкът векове наред е омайвал европейците и по-специално руснаците. Именно те са построили Кехлибарената стая, която била облицована с няколко тона кехлибар. Подаръкът за цар Петър Велики бил спряган за осмото чудо на света, но съдбата му не била лека. Нацистите разграбили стаята през Втората световна война, а в последните месеци на войната, кехлибарените панели, които били натоварени в сандъци, изчезнали. През 2003г е завършена реплика на Кехлибарената стая, за чието изграждане са били нужни 25 години и $11 милиона, но съдържанието на оригиналната остава в неизвестност от десетилетия.
Трудно е за вярване, че толкова кехлибар би могъл да изчезне и мнозина историци са се опитвали да разгадаят мистерията. Основната теория е, че сандъците са били унищожени при бомбардировките през 1944г. Други смятат, че кехлибарът все още е в Калининград или е бил натоварен на кораб, който потънал някъде в Балтийско море.
10. Александрийската библиотека
Александрийската библиотека е била една от най-големите и значими в древния свят. Процъфтявала е под патронажа на Птолемеите и е служила като голям център на знанието и учението. Остава най-известна в историята обаче с опожаряването си. Загубата й е оплаквана векове наред, но кой и защо я подпалва, вероятно никога няма да разберем със сигурност. Мистерията лежи не в липсата на заподозрени, а в предостатъчното такива.
Александрия е основана в Египет от Александър Македонски. Неговият наследник като фараон, Птолемей II, създава Музеят, или Кралската Александрийска библиотека, през 283г.пр.Хр. Тя била светилище на музите, откъде идва и „музей“. Музеят бил място на учението и разполагал със зали за лекции, градини, зоопарк и олтари за всяка от деветте музи, както и с библиотека, в която в един момент се съхранявали над половин милион документа от Асирия, Гърция, Персия, Египет, Индия и много други нации. Повече от 100 души живеели в Музеят постоянно и правели проучвания, пишели, давали лекции или превеждали и копирали документи.
Първият обвинен в разрушаването на Александрийската библиотека е самият Цезар. През 48г.пр.Хр той преследвал Помпей до Египет, когато пътят му бил отрязан от египетския флот при Александрия. Значително числено превъзхождан и във вражеска територия, Цезар наредил корабите в пристанището да бъдат запалени. Пожарът се разпространил и стигнал чак до Александрийската библиотека. Писмени доказателства за това обаче липсват. Цезар пише за пожара, но не споменава нищо за библиотеката.
Според по-разпространената версия обаче, Александрийската библиотека е станала жертва на бурните настроения и променливата политика в Александрия. Християни, евреи и езичници съжителствали в града и между тях постоянно имало конфликти. При един от случаите, група евреи изкарали християните на улицата, като извикали, че църквата гори. Когато християните се втурнали да бягат, евреите ги избили. Последвал масов хаос и християните отвърнали, убивайки последния главен библиотекар, Хипатия. Някои смятат, че с това дошъл и краят на библиотеката.
Кога, от кого и при какви обстоятелства е унищожена александрийската библиотека, никой не може да каже със сигурност. Има различни исторически записки от различни автори, като между тях има множество разминавания.
