Във военното дело понякога е очевидно, че избраният метод на воюване ще доведе до поражение. Въпреки това, прекомерната самоувереност на пълководеца и желанието за лесна победа затварят очите на военните лидери до такава степен, че пренебрегват всички аргументи на здравия разум.
Марк Лициний Крас при Кара
През 54 г. пр. Хр. победителят на Спартак и политически съюзник на Юлий Цезар, Марк Крас, тръгнал на война срещу партите. Под негово командване имало 7 легиона (1 легион = на 5 хиляди бойци), 4 000 конници и толкова леки пехотинци. Горе-долу с такава армия 300 години по-рано Александър Македонски разгромил Персия. Тогава обаче персите разчитали на пехота – а в армията на Партия главната ударна сила били конните стрелци с лък.
След като в битката при Кара, през 53 г. пр. Хр,. 10 хиляди партски конни стрелци, предвождани от военачалника Сурен, унищожили слабата римска конница, започнали да избиват леките пехотинци. Римляните не можели да дадат отпор. Крас дал доста неразумна, меко казано, заповед: легионерите да се втурнат след вражеската кавалерия и да я настигнат. Естествено, това нямало как да се случи. Който не вярва, може да се опита да настигне галопиращ кон. Пък и дори не галопиращ, а просто бягащ в тръс. Легионерите само капнали от умора и скоро били разгромени.
За Римската империя поражението на войските на Марк Лициний Крас било военен позор. Самият той бил пленен и в устата му налели разтопено злато – този начин на екзекуция бил избран от партите поради това, че бил прочут със своята алчност и корумпираност.
Самият Сурен също не живял дълго – той бил екзекутиран по заповед на владетеля на Партия Ород ІІ, който се страхувал от неговата популярност. Славата на Сурен обаче надживяла вековете – смелият партски военачалник, който победил 7 римски легиона, до ден-днешен е честван в Иран и Армения.
Поляците при Пилявци
Когато през 1648 г. казаците разгромили полската армия при Жълтите води и Корсун, станало напълно ясно, че въстанието на Богдан Хмелницки не може да бъде лесно потушено.
Но полската шляхта мислела другояче. След като се запасили с алкохол, поляците тръгали да разгромяват въстаниците. Начело били трима пълководци: маршалът на Сейма Н. Остророг, воеводата на Сандомир княз В. Д. Заславски и великият коронен хорунжий А. Конецполски. Никой от тях не владеел изкуството на войната – но парите, обширните имоти и звънки титли ги били издигнали до върховете на властта.
Пишман-пълководците практически веднага загубили контрол над армията. Всеки правел, каквото му хрумне: когато искал – нападал, когато го мързяло – оттеглял се. Огромната част от поляците били просто мъртво пияни в лагера край Пилявци. Водачът на бунтовниците, виждайки цялата тази неразбория в лагера на врага, изчакал своите съюзници – татарите, да пристигнат, и нападнал шляхтата. В полския лагер натъпил хаос: някои се опитвали да нападнат Хмелницки, други преминали в отбрана, а трети бягали с панически викове. Напразните усилия на полските пълководци да възстановят реда само засилвали объркването. Накрая поляците се разбягали, а казаците и татарите получили огромен брой трофеи, включително алкохол.
Генерал Къстър при Литъл Бигхорн
Подценяването на противника довело през 1876 г. до унищожение и 7-ми американски кавалерийски полк, ръководен от Дж. Къстър. Смелият и безразсъден кавалерист, който принудил южняците под командването на генерал Лий да се предадат, бил искрено убеден, че индианците ще побягнат уплашено, щом само видят конниците в сини униформи. Къстър се страхувал единствено, че враговете ще избягат прекалено бързо. За да увеличи скоростта на движение на войската и да унищожи максимален брой врагове, командирът заповядал да оставят в складовете 3 картечници „Гатлинг“. После извършил още по-голяма глупост, разделяйки и без това малкия си отряд от 600 войници на няколко групи.
Резултатът бил плачевен. Индианците хункпапа и оглала от племенната група лакота под командването на Татанка-Йотаке (Седящия бизон), Ташунке-Витко (Лудият кон) и Физи (Жлъчният мехур) разгромили американците. Няколко отряда на Къстър, включително и неговият, били обкръжени и напълно унищожени. Загинали около 300 души, сред които и командирът.
Битката при Литъл Бигхорн било най-голямото поражение на американската армия в борбата срещу коренното население на континента.
Трите картечници „Гатлинг“ (широката публика се запозна с тяхното действия във филма „Последният самурай“) можели радикално да обърнат ситуацията, но американците били победени най-вече от собствената си самонадеяност.
