Сърцераздирателната, героична история на един мъж, който извоюва свободата на своя народ от робство.
В типичната плантация през 18-и век работят стотици роби, по 18 часа на ден, във всякакво време. Порционите са минимални, а наказанията – брутални. Най-голямата, най-доходна европейска робска колония е контролираната от французите Сан-Доминго – западната част на днешно Хаити.
Известният икономист Адам Смит описва Сан-Доминго като „най-важната захарна колония в Карибите“ и благодарение предимно на търговията с новите независими Американски щати, производството в колонията почти се удвоява между 1783 и 1789г.
Френските колониални власти правят всичко по силите си, за да запазят контрола над повече от половин милион чернокожи роби – за целта прибягват до ужасяващо насилие.
В своята книга „Изписано с кръв: Историята на хаитянския народ, 1492-1971г“, Робърт и Нанси Хеинл цитират Васти, роб описващ престъпленията срещу робите в Сан-Доминго:
„Провесваха хора с главата надолу, давеха ги в корито, разпнаха ги на дъски, погребваха ги живи… одираха ги с камшици… бичуваха ги върху кръстове в блатото, за да бъдат изядени от комарите…. хвърляха ги във врящи котели със захарен сироп… вкарваха мъже и жени във варели с шипове и ги пускаха по стръмното към бездната… хвърляха тези нещастни черни мъже на човекоядни кучета, а осакатените жертви довършваха с байонет или нож.“
Въпреки – или вероятно заради – това насилие, Сан-Доминго става сцена на поредица робски въстания от 1679г нататък. Те продължават и през 18-и век, когато в последните години преди Френската революция (1785-1789г) французите внасят 150 000 роби в Сан-Доминго, за да отговорят на експлозивния икономически растеж на региона.
Този увеличаващ се брой роби все повече се противи на условията, в които живее и колониалните власти го забелязват. Както пише Маркиз дьо Рувре през 1783г: „Играем си с пълни в барут бурета.“
В нощта на 21 август 1791г буретата експлодират. Робското въстание се разгръща бързо и се активизират множество въоръжени банди. Първоначално африканските бунтовници не се борят за пълна еманципация; всъщност, повечето генерали търсят свобода единствено за себе си и своите последователи, и по-добри условия за другите роби.
Тогава обаче, два фактора превръщат конфликта в нещо много по-голямо и мащабно: отчаяната нужда на французите от съюзници и водачеството на един роб на име Тусен Лувертюр.
Великата френска революция и контрареволюция
През 1793г Френската революция е в ръцете на якобинците, от всички най-радикални революционерски групировки. Френските роялисти, британците и испанците се противопоставят на якобинците и в крайна сметка революцията е прехвърлена на по-умерени ръководители, а след това е поета от Наполеон Бонапарт.
Въпреки максимата „Свобода, равенство, братство“, едва в предсмъртните моменти на якобинското правителство робството е забранено. И това се случва единствено, защото трима души от Сан-Доминго – бял колонизатор, мулат и чернокож освободен роб – успяват да стигнат до Париж и да го изискват. В родилните мъки на революцията и в нужда от подкрепа, свирепите якобинци одобряват премахването на робството без никакъв дебат.
Тяхното съгласие се оказва добър ход: подкрепата на 500 000 роби и икономическата база, която представляват в Сан-Доминго позволяват на якобинците да продължат борбата със своите врагове в революцията. А най-важният лидер сред робите скоро се оказва не кой да е, а Тусен Лувертюр.
Тусен Лувертюр
Роден в робство на 20 май 1743 в Сан-Доминго, Тусен Бреда (кръстен на плантацията, в която е роден) е най-големият син на Гау Гину, африкански принц, заловен от търговци на роби.
Лувертюр научава за Африка от баща си, а кръстникът му, свещеник на име Симон Баптист, го учи да чете и пише. Впечатлен от Лувертюр, управителят на плантацията Бреда, Байон де Либертад, му позволява достъп до личната му библиотека.
Вече навършил 20 години, начетеният и владеещ три езика Лувертюр има репутацията на опитен ездач и начинаещ лекар. Лувертюр дори урежда свободата си от Де Либертад, макар да продължава да се грижи за дома на бившия си собственик.
Но „Нощта на огньовете“ на 22 август 1791г – в която робите на Сан-Доминго въстават като подпалват именията и плантациите, убивайки белите – убеждава свободният 48-годишен мъж да се включи в бунта. Тогава той приема името Лувертюр (онзи, който открива пролука).
Лувертюр не намира своята пролука веднага. Два години след „Нощта на огньовете“ – и под атака от френски роялисти, испанците и британците – якобинският губернатор на Сан-Доминго издава декрет, който отменя робството в опит да получи подкрепата на робите. Лувертюр и неговите приятели обаче знаят, че губернатора надхвърля възможностите си и френското правителство всъщност не е отхвърлило робството. Затова ръководството на робското въстание първоначално избира да подкрепи испанците срещу Франция.
След това, след решението на якобинците във Франция да отменят робството във френските територии, Лувертюр променя позицията си и се обединява с Франция срещу Испания. През май 1794г той се присъединява към френските революционери и си спечелва огромно влияние.
От 1794 до 1802г, Лувертюр се издига до доминиращ водач в Сан-Доминго и се доказва като политически и военен гений. За десет години война, той превръща групи от роби в дисциплинирана армия, която изумява европейските командири и побеждава най-добрите войски, които европейските правителства успяват да изпратят.
Революцията се разпространява
Събитията в Сан-Доминго всяват страх у сърцата на властимащите в региона и зад граница, които са инвестирали сериозно в поддържането на статуквото. САЩ например бързат да изпратят въоръжени сили, които да потушат въстанието. Дори Джордж Вашингтон пише „колко е жалко да се види такъв дух на въстание сред негрите“.
Воплите на Вашингтон не пречат на робското въстание в Сан-Доминго да вдъхнови робите в САЩ. Както казва Фредерик Дъглас, един от лидерите на аболиционизма:
„Когато се прицелиха в свободата, те градиха по-добре, отколкото предполагаха. Мечовете им не бяха извадени само заради тях самите. Те се обединиха и преплетоха със своята раса и борейки се за свободата си, се бореха за свободата на всеки чернокож по света.“
Но следата на Лувертюр в историята не се ограничава само до робското въстание и премахването на робството. Действащ като главнокомандващ на армията, Лувертюр води французите към победа срещу британците и завоюва контролираната от испанците половина на острова.
Междувременно, обратно във Франция, преврат сваля якобинците и Директорията идва на власт. Директорията официално одобрява лидерството на Лувертюр в Сан-Доминго, като го прави лейтенант губернатор на колонията през април 1796 и главнокомандващ на френските сили през 1797г.
През 1801г, макар Сан-Доминго да остава френска колония, Лувертюр я управлява като независима държава. Дори чертае конституция, в която повтаря премахването на робството от 1794г и се самоназначава за губернатор.
Свободата обаче е кратка. Когато Наполеон идва на власт, той отговаря на молбите на собствениците на плантации като връща робството във френските колонии, въвличайки отново Сан-Доминго във война.
Разгромът на Наполеон
Наполеон изпраща 35 000 души армия в Сан-Доминго през 1802г. Бившите роби се бият и спечелват независимостта си за втори път, скоро давайки началото на република Хаити. Това прави Хаити първата независима нация в Карибите и единствената нация в западното полукълбо, разгромила три европейски суперсили, както и единствената нация в света, родила се в резултат от успешно робско въстание.
Преди да дойде истинската независимост обаче, Лувертюр и Наполеон сключват сделка: вторият се съгласява да признае независимостта на острова, а първият се оттегля от обществения живот.
Скоро нещата тръгват на зле за Лувертюр. Няколко месеца по-късно французите го канят на преговори, като обещават сигурността му. Но когато той пристига, армията (по заповеди на Наполеон) го арестува и го качва на кораб за Франция.
Когато Лувертюр пристига, Наполеон нарежда да го хвърлят в тъмница в Алпите, където умира на 7 април 1803г.
По жестоко стечение на обстоятелствата, шест месеца по-късно Наполеон решава да се откаже от придобивките си в Новия свят и да фокусира усилията си върху европейската империя. Хаити получава обратно своята независимост.
Това обаче също си има цена. В годините след независимостта на Хаити, европейските сили не признават републиката и Франция успява да наложи жесток данък върху Хаити.
Оттогава западните сили постоянно се месят в политическите дела на Хаити, често с унищожителни последици: днес, островната нация е една от най-бедните страни в света, като 80% от жителите й живеят под прага на бедността.
