Началото на ХІХ век в Русия започнало с цареубийство.
През нощта на 12 март 1801 г. в Санкт-Петербург, в собствения му Михайловски дворец, бил пребит и удушен руският император Павел I. Малко след полунощ в покоите му нахлула група от 12 офицери. Императорът бил ударен в главата с тежка златна табакерка, а след това го удушили с шал.
Организаторите на заговора се оправдали с непредсказуемата политика, която водел Павел І. По-късно обаче на бял свят излязла „английската следа“ в убийството.
Великобритания, която била недоволна от добрите отношения между Русия и Наполеон при управлението на Павел І (1796-1801), осигурила непосредственото финансиране на конспирацията. Ръководството й се осъществявало от английския посланик в Санкт-Петербург Уитуърт.
Русия по времето на Петър Велики и Екатерина ІІ активно навлязла в политиката на Европа – но не получила никаква особена изгода от това. На всичко отгоре многобройни британски компании практически блокирали руската международна търговия, а дребните европейски княжества и херцогства – главно в Германия, се стремели да разширят териториите си за сметка на победите, извоювани от руската армия през ХVІІІ век.
Така се случило и по време на Втората анти-френска коалиция, създадена по инициатива на Великобритания. Участието в нея не донесло на Русия никаква полза. Войските на великия пълководец Александър Суворов, действащи в Италия, преминали Алпите и взели участие в многобройни битки, като не претърпели нито едно поражение. В резултат на това Наполеон загубил италианските си владения – но всички ползи останали за Австрия, която дори не изпълнявала съюзническите си задължения към Русия и не изпратила войски в подкрепа на Суворов.
Руско-английската експедиция, организирана в Холандия, довела до многобройни жертви сред руския експедиционен корпус на генерал Герман. Само по време на първата атака срещу Берген руските войски загубили около 3 хиляди души. В същото време британските войски не подкрепили руските части, които превзели града, и те трябвало да се оттеглят.
В резултат на тази кампания Англия успяла да получи цялата холандска флота, а за Русия не останало нищо ценно.
Освен това Великобритания превзела Малта, която Павел І, избран междувременно за Велик магистър на Малтийския орден, възнамерявал да използва като база на руския флот в Средиземно море.
Поредицата от тези събития принудила Павел I да напусне анти-френската коалиция и да се замисли за съюз с Наполеон. Някои историци смятат, че дори започнали да се оформят руско-френски планове за съвместен поход към Индия с цел отнемането й от Великобритания. В този поход се планирало да се използват около 70 хиляди войници в 2 експедиционни корпуса – един руски и един френски. Френските войници трябвало да пристигнат в Русия през Черно море и да се съединят с руската армия в устието на Волга. Нито местните ханове и емири, нито самите британци имали сили да устоят на такова широкомащабно нахлуване.
Руският император дори успял да изпрати в Средна Азия, която също била в сферата на интересите на Англия, военен експедиционен корпус, командван от атамана Василий Орлов. Още на следващия ден след смъртта на Павел I този казашки отряд бил върнат обратно.
Замисляният военен поход на Франция и Русия към Индия, която била най-богатата колония на Великобритания и носела огромни приходи на английската хазна, тревожела сериозно Лондон.
Във вътрешната политика императорът се опитвал да ограничи крепостното право – като издал указ, че крепостните селяни са длъжни да работят за своите помешчици само 3 дни в седмицата, а в останалите 4 били свободни да се занимават със своя работа. Това, естествено, предизвикало недоволството на богатите земевладелци.
Въпреки, че убийството на император Павел I не върнало веднага Русия към съюз с Англия, но вече нямало кой да провежда политика на сближаване с Наполеон.
Курсът на новия император Александър I тласнал Русия първо към напълно излишните за нея войни срещу Франция през 1805-та и 1807 г., а след това довел и самия Наполеон в Москва. Като резултат Русия в продължение на 50 години била погълната от задачите за изграждане на ефимерно външно величие в Европа, вместо да се справя с проблемите на собственото си вътрешно развитие. Това били 50-те години, които Русия загубила. И още през 1860-те години руските политици и държавници го разбрали съвсем ясно.
Но вече било късно. В страната постепенно се разгаряла вътрешна борба на либералната интелигенция срещу държавата и духовните устои на обществото. Достоевски гениално описал този процес във великия си роман „Бесове“. Започнал терор срещу чиновници и политици, който се увенчал с жестокото убийство на император Александър ІІ през 1881 г. На хоризонта се мяркали първите мрачни отблясъци, предвещаващи кървавите ужаси през 1917 г.
Цялата тази верига от негативни събития започнала с убийството на император Павел І през 1801 г.
