На 10 септември 1898 г. на пристана на Женевското езеро две дами чакали параходчето за Монтрьо. Едната, облечена в черно, с черен воал и черен чадър, стояла малко по-далеч, до парапета на крайбрежната алея.
Изпод кестените излязъл скромно облечен млад мъж с букет в ръка, приближил се до нея и направил рязко движение. Дамата се отдръпнала и затичала към придружителката си, а младежът се отдалечил, без да бърза…
Жертва на нападението била Елизабет, императрица на Австро-Унгария, обожавана от поданиците си, които я наричали просто Сиси. На шестдесет години тя все още била почти същата красавица, както на младини – с кадифени очи и разкошна буйна коса.
Популярността на Сиси можела да се сравни само с манията по британската принцеса Даяна, обхванала света в края на ХХ век. Тя била обичана от австрийците, които сравнявали жизнерадостната, свободолюбива императрица с мрачния, суеверен император Франц-Йосиф. Унгарците пък направо я носели на ръце – именно тя успяла да помири буйните маджари с Австрия и накарала съпруга си да им даде автономия.
През последните девет години от живота си императрицата тъгувала за сина си Рудолф, който се самоубил при много странни обстоятелства; но тя смятала, че е жертва на убийство.
Защо трябвало императрица Сиси да бъде убита? Всъщност, нямало никаква конкретна причина. Младежът с букета, убиецът Луиджи Лукени, нападнал Елизабет не заради това, че била императрица. Той изхождал от съвсем абстрактни и общи съображения: „Богатите безделници, враговете на трудовия народ, нямат право да живеят“.
Лукени е роден в Париж през 1873 година. Бащата бил неизвестен, а майка му, италианска имигрантка, го дала в сиропиталище още като бебе. Щом достигнал повече или по-малко самостоятелна възраст, той заминал за Италия и постъпил в армията. Воювал в Абисиния (днешна Етиопия), мечтаел след армията да стане затворнически надзирател или дори началник на затвор. Но не успял да получи такава работа. Пътувал из Европа и се установил в Лозана, където, както самият той писал по-късно, се запознал „с анархисти и с анархизма“. Именно тук в размътеното му идеологическо съзнание се оформила „теория“ за някаква вродена вина на аристократите пред такива като него безправни лумпени-„пролетарии“.
Лукени пристигнал в Женева с намерение да убие с нож Филип Орлеански, един от претендентите за френския трон. Нямало никаква особена причина – просто срещнал името му във вестника и започнал подготовка за убийството. Изучавал анатомия, за да е сигурен къде да удари. Избрал стилет (триръба кама) като най-сигурно оръжие, но нямал дванадесет франка, затова приспособил тристранна пила. Обаче тогава Филип Орлеански променил плановете си и осуетил тези на убиеца, като си тръгнал, без да дочака атентата.
Ала пилата не бивало да остане без работа! Лукени разбрал (от познат кочияш или отново от вестника), че в Женева е пристигнала инкогнито императрица Елизабет. Всичко било добре дошло за самозвания борец за правата на пролетариата: Сиси пренебрегвала полицейската защита, отказала се от охрана и искала да бъде възможно най-незабележима. Тя се придвижвала из града и околностите, придружена само от една спътница – графиня Ирма Стараи. Лукени проследил императрицата до кея, приближил се и забил в гърдите й импровизирания си стилет.
Отначало Елизабет не разбрала, че е ранена. Дори не почувствала силна болка. Сторило й се, че непознатият се опитал да смъкне медальона от шията и одраскал гърдите й. Едва на парахода започнала да губи съзнание. Корабът бил върнат обратно и императрицата била отведена в хотела. Там открили вътрешно кръвотечение.
Лукени не стигнал далеч. Той успял да измине една или две улици, да хвърли оръдието на убийството през някаква отворена врата – и тогава го настигнали кочияш и портиер, които били свидетели на инцидента. Заловен и предаден на полицията, Лукени се усмихвал. В полицейския участък го разпитали и след известно време му съобщили, че Елизабет е починала. Убиецът реагирал с нова усмивка и заявил, че се гордее със стореното, тъй като мрази паразитите и обича работниците.
Смъртното наказание в Швейцария било премахнато, затова Луиджи Лукени бил осъден на доживотен затвор. В затвора той веднага се заел да пише мемоарите си под трогателното заглавие „Историята на живота на изоставено дете в края на XIX век, разказана от самия него“.
Няколко години по-късно отнели ръкописа му, а през 1910 г. Лукени бил намерен обесен със собствения му колан. След това главата му била отрязана и поставена в буркан с формалин; дълго време се съхранявала в Женева и я показвали на богати туристи срещу заплащане. В края на ХХ век я предали на Виенския музей при условие да не се показва никъде. През 2000 г. главата на убиеца била погребана в гробище, на участък, където закопавали резултатите от провалени научни експерименти.
И все пак: защо било извършено това убийство? През ХХ-ти век психоаналитици предположили, че Лукени в образа на императрицата „убил“ майка си, която го била изоставила. Тази версия е любопитна – но кого тогава искал да убие в образа на Филип Орлеански? Неизвестния си баща? Слабо вероятно. Просто той убил по някакви объркани и хаотични идеологически подбуди – известно е, че хората често стават убийци в името на налудничави идеологии, независимо дали анархистична, тоталитарна или демократична.
Парадоксът на това цареубийство се състоял още и в това, че Елизабет наистина искала да умре по подобен начин: внезапно и „от малка рана“, както любимият й син Рудолф.
–
