Нашата съвременност познава много социални явления, които пораждат всякакви човешки фобии. Затова и е доста трудно да се сплаши човек от XXI век с разни чудовища.
Хората от Средновековието обикновено имали два основни източника за страхове – смъртта и тъмнината. Това било плодородна почва за развихряне на въображението: вещици и шамани, демони и върколаци се появявали там, където било тъмно и откровено се чувствало диханието на смъртта.
В психологически план разликата с днешния ден изглежда много малка. Както и преди, въображението се храни с инстинктивни пориви и несъзнателни тълкувания. Митологията, умишленото изкривяване на паметта и художествената литература са теми, чието влияние тепърва трябва да се изучава от съвременните изследователи.
Европеецът от средновековната епоха се интересувал от подобни неща, но в същото време те били осъдителни. Църковният деец на XI век Бурхард от Вормс заявява, че това са езически отживелици и с тях трябва да се води борба. Доминиканските монаси от ХІІІ век смятали въображаемото, фантазиите и измислените образи за еретични течения.
Въображаемите светове се различавали сред представителите на различни съсловия и социални слоеве. Сънищата са най-очевидният и най-важен компонент във въображаемия свят на средновековния човек. За мечтите на хората от онази епоха можем да съдим по разказите на светци, духовници и, разбира се, на благородниците и владетелите. В интерес на истината, коронованите особи рядко говорели за своите сънища – смятало се, че тяхното споделяне може да се използва за вражески действия. Съдържанието на съня можело да има особено, мистично значение.
Църквата реагирала негативно на подобни прояви на човешката природа, защото ги смятала за вредни суеверия. Независимо от това, има доста примери църковници в своите проповеди да се позовават на сънища, където им се явяват християнски светци. Подобно явление било, между другото, доста разпространено.
Какво биха могли да сънуват хората от Средновековието? Почти същото, което се присънва и на днешните. Това били фрагменти, съставени от спомени и реалност, притеснения за утрешния ден, надежди и тревожни сигнали. Но тогава, за да разкаже човека съня си, било необходимо да включи епизоди, свързани със срещата с Бога. Такива истории можело да се основават на Библията, да разказват за смъртта или за спасението на душата.
Тогава простият сън, който на латински се обозначавал като somnium, се трансформирал във visio – „видение“. Допускало се само буквалното възприемане на сънищата, тъй като умишленото им тълкуване се приравнявало към гадаене и вещерство. Първите Латерански събори през ХІІ век забраняват всякакво тълкуване на сънища.
В началото на XIV век сънят престава да бъде нещо необичайно, а да се възприема просто като спомени на обикновените хора. Човекът от неизвестен род разполагал с някои клишета в съновните сюжети: предци, бедствия, катаклизми, също и свети Бенедикт – небесният покровител на Европа. Естествено, имало необикновени явления, които се опитвал веднага да предаде на събеседниците си или просто да запомни.
Бележките на пътешественици, като Марко Поло или Мандевил, били в известен смисъл близки до разкази за сънища: те имали напълно разбираеми аналогии. Въображаемата картина се основавала на напълно позната реалност – така или иначе, никой човек не е в състояние да измисли нещо, което никога не е виждал. Например, през XIV и XV век на хората често се присънват плашещи същества, скелети, чудовища. Това не е случайно, защото в ежедневието европеецът наблюдавал банди разбойници, глутници вълци в гората близо селището си, а също така се опитвал да избягва епидемии и болести.
Що се отнася до сънищата с очевидно еротично съдържание, днес знаем много малко за тях по напълно разбираеми причини. Християнският морал и страхът от греховните образи не позволявали да се разкрият отделни сюжети от интимните сънища на средновековния човек.
Хармонията по принцип била много неясно и общо понятие в средновековното общество. Освен това, като правило, тя била свързана с музиката, божественото провидение и природата. Хармонията била волята на Бога, балансът на силите в света. Самият свети Бернар каза: „От природата научаваш за Бога“.
Но за да улови посланията от отвъдната реалност, човек трябва да има чувство за прекрасното. Според думите на проповедници, хроникьори и дори средновековни поети, красотата трябва непременно да съответства на християнските канони – тоест, това е нещо, което априори трябва да бъде угодно Богу.
Стилистично изображенията в миниатюрите в книгите и върху надгробните плочи слабо се различават. Постепенно с времето изображенията на монарси и благородници стават по-реалистични. Единственият жанр, в който било възможно да се проследи желанието за „прекрасно“, са изображенията на жените в живописта. Постепенно се подчертават силуетът, крехкостта на ръцете и краката, формата на гърдите и талията – за да се стигне след време до реалистични изображения на голо женско тяло. Дали това било полезно за съдбата на Европа, е отделен въпрос, който изисква много-много задълбочен анализ.
–
