В Италия през XVII-XVIII в. въпросът за скромността и честността, разбирани като девственост, на младата девойка бил изключително важен с оглед на бъдещата й женитба. Родителите на момичето защитавали честта и репутацията му с всички възможни средства. Това особено се отнасяло за Венеция. Така, например, един уважаван венецианец се хвалел, че дъщеря му не е била никога в компанията на мъже, докато не я видял бъдещият й съпруг.
В семействата, където имало девойки на възраст за женене, се полагали всички усилия, та млади мъже да посещават колкото може по-рядко дома. А ако се случвало някой да влезе внезапно, девойките били отпращани от гостната. Всеки венецианец имал право открито да заяви на някой свой млад приятел, че би се радвал да го посрещне у дома си, но тъй като дъщерите му са „на възраст за омъжване, честта им може да пострада в компанията и на най-непорочния мъж“.
Най-сигурният начин да се запази невинността на дъщерите бил да ги изпратят в манастир, докато се омъжат. Такива девойки, прекарали младостта си в манастира, а след това омъжени, в началото на семейния си живот били плахи, неумели в общуването с околните и веднага си личало, че са възпитавани под строг надзор.
Но всичко това се променяло доста бързо. След като момичето се омъжвало и придобивало статут на семейна дама, придобивало истинска свобода. Отначало наистина била стресирана, плаха и затворена. Но после… Тогавашни съвременници описват финала на „смирения период“ така: „Цялата й монашеска срамежливост изчезвала безследно и често в многолюдни компании се чувал само нейният глас“.
И тъй като браковете на благородните дами не се правели заради икономически съображения (тоест, за да бъдат издържани от мъжете си), а преди всичко по политически или други извънфинансови мотиви, жените били в доста независимо положение от съпрузите си. От този момент и може да започне разказа за мъжа, наричан „чичисбео“ (итал. сicisbeo).
Първата година след сватбата омъжената дама трябвало да присъства на всички обществени места само със съпруга си. Да излиза сама било крайно неприлично. Било неприемливо дори да излезе сама от двора, за да отиде до църквата. И колкото по-благородна била дамата – толкова повече това било недопустимо.
Но след като жената излизала от статуса си на „млада съпруга“ – това ставало след раждането на първото дете, тя вече не била задължена да влачи мъжа си навсякъде, където ходи. А и съпрузите на знатните дами винаги били твърде заети и нямали възможност да ги придружават постоянно. Така жената си избирала официален „чичисбео“.
Това бил елегантен и приятен млад мъж, който трябвало да придружава омъжената дама на всички обществени места вместо нейния съпруг. Този обичай също се развил най-силно във Венеция.
Вариантите били различни. Чичисбеото можело да е някой приятен богат кавалер, който дарявал на дамата не само постоянното си внимание, но също и ценни подаръци. Обаче в повечето случаи той представлявал един вид своеобразен „сътрудник“, когото жената трябвало изцяло да издържа финансово. Случвало се самият съпруг да помогне при избора и да назначи някой свой приятел.
На чичисбеото било забранено да се занимава с друга работа, да има отношения с други дами, дори да гледа към тях, още по-малко пък да им прави комплименти. Истинският чичисбео бил длъжен да прекарва по цял ден със своята дама (в някои случаи дори по-подходящият термин явно би бил „господарка“), като се грижи да я забавлява, развлича и да изпълнява всичките й прищевки и капризи.
Постепенно към традицията да си имат собствен „чичисбео“ се присламчили и дамите-еснафки от тогавашната „средна класа“, които дълго време завиждали за тази привилегия на аристократките. Така това явление станало често срещано във всички съсловия. Съвременници пишат: „Днес съпругата на занаятчията се опитва да живее според модата и също има свой „чичисбео“, както благородните дами“.
Общо взето, не е трудно да се досетим какви конкретно капризи са изпълнявали „чичисбео“ по време на честите отсъствия на съпрузите на заможните дами. При това, неособено богатите жени трябвало да влизат в дългове, за да издържат парично свой чичисбео. Ако пък съпругът изразявал недоволство, това се възприемало като излишна ревност и лош вкус.
Горките мъже трябвало да издържат всичко това – но в крайна сметка такова положение започнало сериозно да ги нервира. Стигало се до сериозни семейни караници и даже до желание за развод, защото съпругът можело да не харесва избора на съпругата си и отказвал да търпи чичисбеото в дома си.
В резултат венецианските мъже, включително и най-знатните, започнали открито да се застъпват за премахване на традицията на „чичисбейството“. Започнали да сключват предбрачни договори, в които се записвало, че в дома няма да има чичисбео.
Така пред венецианските жени не останал друг избор, освен да започнат отново да излизат от къщата си, придружени само от съпрузите си, когато те намирали време за това.
–
