Преди по-малко от 50 години американците се провалили във Виетнам, като дали 55 хиляди убити. Преди малко повече от 30 години Съветският съюз извел ограничения си военен контингент от Афганистан, след като дал 15 хиляди убити. Какво обединява тези две войни на различни армии в държави, разделени от огромно разстояние?
Американците първоначално въобще не мислели да започват война, в която младите синове на Америка ще бъдат изпращани с години – и ще бъдат връщани в ковчези. Намерението било да изпратят група съветници във Виетнам, неголям отряд командоси и набързо да победят.
Победата не се получила. Тогава решили да изпратят морските пехотинци. Пак същото. Така постепенно САЩ затънали в продължителна и необявена война.
Подобна била ситуацията на руснаците в Афганистан. Заслужава да се отбележи, че в началото на пролетта на 1979 г. почти целият връх на КПСС, включително генералният секретар и шефът на КГБ, се противопоставяли на въвеждането на войски. В края на същата година обаче все пак това се случило. СССР бил изплашен от перспективата в тази страна да се появят американски разузнавателни устройства или дори ракети със среден обсег на действие. Трябвало да се направи нещо. Единственото, което измислили, било да изпратят войски.
Във Виетнам САЩ за пръв път разположили зенитни ракети Hawk (предшествениците на днешните „Патриот“) и изтребители F-102. Ползата от тях, както се твърдяло по-късно, била „огромна“. Това е може би единственият случай в историята, когато изтребители изстрелвали ракети въздух-въздух по наземна цел – прочутата пътека на виетнамските бойци „Хо Ши Мин“. Изтребителите претърпели най-много загуби от зенитен обстрел или просто на земята – срамна страница в историята на бойната авиация.
Оказало се, че за битките във Виетнам американските войски се нуждаят да сменят почти всичко – обувки, бронирани превозни средства, автоматично стрелково оръжие. Прочутата карабина М16 ръждясвала бързо във виетнамските блата, поради което американските войници я наричали „червената лисица“ и предпочитали да се сражават с пленени в боевете автомати „калашников“.
В авиацията вместо модерни бронирани самолети се оказало, че са по-ефективни стари товарни машини, импровизирано въоръжени с обикновени картечници и оръдия; както и щурмовици Skyrader, производство 1945 г.
В Афганистан руснаците, разказва командващият съветския контингент генерал Б. Громов, изпратили отначало танкови части, зенитно-ракетна бригада, както и дивизиони с неуправляеми балистични ракети тип „Луна“. Всички те първи се върнали в СССР. Самият Громов отбеляза, че в този случай количеството било в ущърб на качеството: имало много бойци, но подготовката им била отвратителна. Той и други опитни военнослужащи отбелязвали, че руските войници често загивали нелепо, понякога дори не в битки с муджахидините. Например, когато оставали в тунела „Саланг“, се задушавали от изгорелите газове на собствените си автомобили. Подобно на американците във Виетнам, съветският контингент бил принуден да промени почти всичко в оборудването и екипировката си.
В разгара на конфликта във Виетнам имало над 500 000 американски войници. В Афганистан руската 40-та армия нараснала до повече от 100 000 войници, имала собствена авиация и многобройни специални части. И в двата случая огромни армии, разполагащи с най-модерни оръжия, търсели врага и напразно се опитвали да го победят. Управляеми бомби, мини и ракети, бомби със „стрели“, термобарични боеприпаси перфектно можели да унищожават целите. Загубите били скромни, а в сравнение със световните войни – съвсем незначителни. Съотношението на своите и вражеските загуби – отлично.
Въпреки това, нито американците, нито руснаците успявали да победят. Тъкмо военните получавали опит, и трябвало да се завръщат у дома – а на тяхно място идвали новобранци.
Мнозина и в САЩ, и в СССР вярвали, че са на крачка от победата. Обаче разкарването на бронетранспортьори и танкове из виетнамските оризови полета или унищожаването на афганистански подземни напоителни системи (кяризи) е лош подход към приятелство с местните жители. Много чуждестранни граждани, които пристигали във Виетнам и Афганистан с искрено желание да помогнат, били убити. Населението бързо забравяло доброто и дълго време си спомняло всички лоши неща, които нашествениците вършели на тяхната земя.
Тактиката на тежките бомбардировачи на двете суперсили понякога била със съвсем еднаква цел – да се запълват клисури с разрушени скали и да се разрушават пътища.
И в САЩ, и в СССР населението, въоръжените сили и дори властите не разбирали защо да водят война и да изпращат синовете си на смърт в далечни държави.
През пролетта на 1975 г. Северен Виетнам успял да обедини държавата, американците били прогонени. За виетнамците обаче предстоели въоръжен конфликт с Китай и трудна война с „червените кхмери“ в Камбоджа.
След изтеглянето на руския контингент от Афганистан пък там избухнала жестока гражданска война и нахлули арабски терористи. Въпреки това, режимът на съветското протеже Наджибула се задържал още 2 години и щях да вземе превес – но Горбачов заповядал да бъдат прекратени доставките на гориво, боеприпаси и оръжия. Резултатът не закъснял – талибаните надделели, Наджибула бил обесен в центъра на Кабул.
Днес бившите „полеви командири“ на муджахидините си устройват срещи с руските офицери, срещу които някога се сражавали – и твърдят, че за разлика от американците, това били достойни противници, които не си позволявали да обиждат традициите и обичаите на местните жители.
