Отдавна е забелязано, че редица изобретения, които отначало имали чисто военен характер, с течение на времето преминали в гражданския сектор и започнали да се използват в делника – а някои от тях дори съвсем загубили военното си предназначение.
Микровълновата печка. За пръв път способността на свръхвисоките честоти да нагряват продуктите била забелязана от американския инженер Пърси Спенсър, който работел във фирмата Raytheon, произвеждаща оборудване за военни радари. Не е известно как точно се случило това. Според една версия, по време на експеримент парче шоколад се стопило в джоба му. Според друга – че се загрял сандвич, поставен върху включен магнетрон. Патентът за микровълновата печка бил издаден на Спенсър през 1946 г.
А първата в света микровълнова печка Radarange била произведена през 1947 г. от Raytheon. Но тя била предназначена не за готвене, а за бързо размразяване на продуктите – и се използвала само във военните столови. Това била машина с човешки ръст, тежала 340 килограма и имала мощност 3 киловата, което е около два пъти повече от мощността на съвременна стандартна микровълнова печка. Серийното производство започнало през 1949 г. и тогава струвала около 3 хиляди долара. А през 1955 г. американската компания Tappan Company представила и домашна микровълнова печка.
Дамски превръзки и хартиени носни кърпи. Историята на хигиеничните дамски превръзки започнала с появата на целулозната вата – материал с висока степен на просмукване. По време на Първата световна война Ернст Малер и Джеймс Кимбърли от американската компания Kimberly-Clark „откраднали“ тази идея в Германия. Когато САЩ влезли във войната през 1917 г. , „Кимбърли-Кларк“ започнала да произвежда превръзки за раните на войниците. Първоначално те били предназначени само за ранените, но медицинските сестри от Червения кръст също оценили достойнствата на новата памучна вата. Допълнителното „нецелево“ използване на материала гарантирало успеха на фирмата. След края на войната тя изкупила остатъците от памучна вата и създала нова стока – дамската превръзка. Била наречена Kotex – съкращение от cotton texture, „памучна текстура“. Масовото производство започнало през 1920 г. А в началото на 20-те години служителят на компанията Бърт Фернес предложил целулозата да се мине с гореща ютия – това направило повърхността й гладка и мека. Така се появили кърпичките за лице „Kleenex“.
Секундното лепило. Изобретяването на „суперлепилото“ дължим на служителя на американската компания Eastman Kodak Хари Кувър. През 1942 г. той участвал в изследователската работа на компанията за създаване на прозрачна пластмаса за оптични мерници. Сред другите полимери изучавал цианоакрилатите, но ги намерил неподходящи за целта: дори и най-малкото количество влага правело веществото лепкаво. Кувър си спомнил това 9 години по-късно, през 1951 г., когато с колегата си Фред Джойнър работел над термоустойчиво покритие за реактивен самолет. Те тествали материали, използвайки различни прибори. Сред тях бил и рефрактометър, който тогава струвал космическата сума 3 хиляди долара. След един от експериментите с цианоакрилат, Джойнър открил, че лещите на рефрактометъра са залепнали. Устройството се повредило безнадеждно, но изследователите не били наказани. Кувър си припомнил предишните експерименти и реши, че на базата на цианоакрилат може да се направи „супер-лепило“. Седем години по-късно, през 1958 г., на пазара се появило лепилото „Ийстман 910“. Отначало то не се ползвало с популярност, затова Кувър прибягнал до необичайна реклама: в популярното шоу „Аз имам тайна“ залепил към въже метален прът и увиснал заедно с водещия върху него. На другия ден продажбите хвръкнали нагоре.
Свойствата на „супер-лепилото” се оказали с по-широк обхват, отколкото простото слепване на твърди повърхности. Например, по време на войната във Виетнам, благодарение на изобретението на Кувър много войници, които били в джунглите далеч от операционните зали, с негова помощ успели да избягнат загуба на кръв и останали живи.
Тубата за бензин. Познатата ни класическа метална туба за бензин е изобретена от немски инженери преди Втората световна война. През 1936 г. по инициатива на командването на германската армия – Вермахта, бил обявен конкурс за нова туба за съхранение и транспортиране на различни течности, предимно гориво. Победил екипът, ръководен от Винсент Грюнфогел, ръководител на отдела за разработки на компанията Schwelmer Eisenwerk Müller & Co.
Проектът представлявал 20-литрова туба, заварена от два щамповани метални листа, с три удобни дръжки в горната част – за да се носи както от един (за средната дръжка), така и от двама войници (които хващат лявата и дясната). В тази крайно удачна форма тубата се използва до ден-днешен.
Консервите. През 1795 г. Наполеон Бонапарт обявил награда за изобретателя, който можел да осигури храна за армията по време на военни походи. В онези години войските зависели силно от големи и бавни обози, а също така периодично грабели храна от местното население – което, меко казано, не допринасяло за спечелване на неговите симпатии.
Задачата била решена от френския готвач Никола Гор. Той прочел статия в местен вестник как поради липса на пресни продукти екипажът на френски кораб се разболял от скорбут по време на продължително плаване. Започнал да експериментира със стъклени буркани и тенекиени кутии: вътре поставял месо, гарнитури и дори десерти, запечатвал и ги варял. През 1802 г. провел експеримент: предал консервираните храни на екипажа на френски кораб. За 4 месеца храната не се развалила, което доказало ефективността на рецептата. През 1810 г. готвачът получил като награда за своето изобретение лично от ръцете на Наполеон Бонапарт 12 хиляди златни франка – които сега са приблизително 400 хиляди евро.
А днес не можем да си представим супер- и хипермаркетите без щандове с всевъзможни консерви. Впрочем, и много домашни мазета ще са доста по-бедни без тях.
–
