Войните рядко започват от нищото. Те обикновено са резултат от натрупани противоречия, но също така всяка война оставя след себе си нови причини за бъдещи конфликти. Така се случва и с Англия след Стогодишната война. Дългият сблъсък с Франция изтощава английската държава, подкопава авторитета на короната и оставя много аристократи недоволни от загубените земи, провалените кампании и нестабилното управление. Именно на този фон по-късно избухва войната на розите – династичният конфликт, който променя английската история.
Корените на кризата трябва да се търсят още при крал Едуард III. Той има петима синове, които достигат зряла възраст, и за първи път в английската история създава херцогства за тях. На пръв поглед това укрепва кралската власт, защото поставя големи територии в ръцете на кралското семейство. Но в дългосрочен план създава опасен проблем: появява се нова група могъщи благородници, които имат кръвна връзка с трона, огромни имоти, собствени военни свити и достатъчно престиж, за да оспорят властта.
Смъртта на Едуард Черния принц през 1376 г., а след това и на самия Едуард III през 1377 г., поставя на трона младия Ричард II. Управлението му е белязано от вътрешни напрежения – Селското въстание от 1381 г., парламентарната криза от 1386–1388 г., опитите му за мир с Франция и конфликта му с благородниците. Липсата на наследник допълнително отслабва позицията му. Когато през 1399 г. братовчед му Хенри Болингброк се завръща от изгнание, Ричард е свален, а Хенри се възкачва като Хенри IV – първият крал от Ланкастърската линия.
Продължете да четете
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да отключите цялата статия.
Вход Регистрация
