Цар Хамурапи (1810г.-1750г. пр. Хр.) е известен с това, че през годините на своето царуване завладял почти цяла Месопотамия и създал силното Вавилонско царство. Такава държава обаче, не би могла да съществува без закони, които да регулират и подредят живота в нея. Затова били разработени законодателни актове, които представляват най-старият законодателен кодекс в човешката история и са известни като „законите на Хамурапи“. Те били записани върху глинени плочки с клинопис. Освен това, пълният кодекс бил увековечен и върху каменни плочи (стели) от диорит. Стелите били поставени в различни градове като символ на царската власт, опираща се на справедливостта и закона.
Една от тези стели е открита от френски археолози в град Суса през 1902г. Тя представлява каменен артефакт от черен диорит. Височината й е почти 2.3 метра. Теглото – 4 тона. Върху горната част са изобразени две човешки фигури, за изправената от които се предполага, че е Хамурапи, а седналата – богът на слънцето Шамаш. Композицията изразява идеята, че царят е само изпълнител на върховната божествена воля. Това придава и особен смисъл на всичко изписано по-долу.
Източник на снимката – Уикипедия
Законите са общо 282, като са разделени на 8 групи. Това са изпълнение на правосъдието, защитата на царското имущество, защитата на частната собственост, получена от царя, сделки с недвижими имоти, търговски сделки, семейни отношения и наследство, престъпления против личността, сделки с движимо имущество.
За справедлив се смятал принципът „око за око, зъб за зъб“. Това означава, че наказанието трябва да бъде точно същото, както престъплението. Тоест, ако престъпник е отсякъл ръката на човек, тогава трябва да отсекат и неговата ръка. Ако е ослепил някого, значи ще ослепят и него. За лъжливо обвинение в убийство се полага смъртно наказание.
Обвинението трябвало да бъде доказано от обвинителя – а всяко съмнение било в полза на обвиняемия. При лъжесвидетелстване виновният бил наказван със същото наказание, което заплашвало обвинявания от него невинен човек. Несправедлив съдия бил уволняван и трябвало да възстанови в 12-кратен размер несправедливия иск, на който бил осъдил невинния обвиняем.
Съдилищата били градски, храмови и царският съд. Храмовите разглеждали само дела, които засягали т.нар. „божи съд“ – когато обвиняемият бил хвърлян във вода и ако изплувал, се смятал за невинен, ако се удавел, значи бил виновен.
Не се предвиждало обжалване. Дори царят не можел да помилва някои категории осъдени. Ако крадецът посягал върху царска собственост, го чакало смъртно наказание. Същата присъда се полагала и при отвличане на роби, както и при кражба на храмова собственост. Но ако кражбата била извършена извън храма (например овца, свиня, крава), трябвало да бъде платена в 30-кратен размер.
Особено бързо и жестоко се разправяли с крадци по време на пожар. По онова време къщите били близко една до друга, а пожарите – често явление. Затова и желаещите да се обогатят за чужда сметка не били малко. Оттук произтича и строгостта на наказанието – щом ги залавяли, направо ги хвърляли в огъня.
От държавната хазна се заделяли специални средства, за да се откупуват воини, паднали във вражески плен. Но, ако воинът бил богат човек, се откупувал сам.
Подробно били уточнени наемните отношения. Например, ако някой бил принуден да обработва нива, тъй като дължал пари, той плащал само такава част от реколтата, която съответствала на дълга му – а другото оставало за него.
Ако кредитор опитвал да измами човека, който бил взел пари назаем, и не му давал документ за връщането на дълга, се наказвал с голяма глоба.
Любопитно е, че явно кръчмите в държавата на Хамурапи били управлявани от жени, защото не се говори нищо за мъже в тази роля. Нарушения и престъпления в такива заведения се наказвали с удавяне. Ако там били забелязвани престъпници, трябвало да бъдат незабавно заловени – бездействието в този случай се наказвало със смърт.
Изневярата се наказвала със смърт, както за мъжа, така и за жената. Но ако оскърбеният от съпрузите прощавал на половинката си, наказанието се отменяло.
Ако мъжът бивал пленен по време на война, но в дома имало достатъчно храна, жената нямала право да се ожени отново. Но ако не можела да си осигури прехраната, можела да си вземе нов съпруг. Обаче в случай, че първият съпруг се освободял от плен, жената трябвало да се върне при него, а децата от втория брак оставали при родния си баща.
Мъжът нямал право да изостави болната си жена, а бил длъжен да я храни и издържа в дома си. Омъжената жена имала право на свое имущество, с което да се разпорежда, както иска. Кредиторите на мъжа нямали право да изискват неговия дълг от жена му.
Наемните отношения били силно развити. Наемало се всичко: работници, строители, корабостроители, орачи и копачи, животни, транспортни средства. Ако на наетото животно се нанесяла вреда, виновникът плащал компенсация.
Виждаме как законите на Хамурапи и днес изненадват със своята пълнота и здравомислие. Те обхващали всички области на живота в Месопотамия преди 3700 години.
