Животът в пиратските общности в Карибско море и Индийския океан представлявал сложна, причудлива комбинация от социално-икономически, политически и психологически отношения.
Всеки член на екипажа внасял своя жизнен опит и мироглед в общата атмосфера. Пиратите в по-голямата си част изобщо не били патологични маниаци с престъпни наклонности. Ядрото на всеки екипаж бил слой от непретенциозни, груби мъже от най-ниските слоеве на обществото. В своето минало те били пристанищни работници, уволнени моряци, бивши ловци и рибари. Сред тях имало много хора, чиято съдба била брутално осакатена от съвременното им общество – стотици просяци и скитници, които вече не се надяват да постигнат справедливост в жестоката драма на живота. Пиратският „занаят“ им давал надежда да забогатеят и да водят живота на „богатите“ с всичките му удоволствия.
Когато разбойниците превземали търговски кораб, предлагали на пленените моряци да скъсат със стария живот и сами да станат пирати. Впрочем, за това не се искали много увещания. През XVII век имало поговорка: „По-добре да увиснеш на бесилка, отколкото да служиш във флота“. Деспотизмът и жестокостта на капитаните на военни кораби и търговски кораби превръщали живота на корабите в ужасно изпитание. Там царяла жестока дисциплина. Широко се практикували публичен бой и оковаване във вериги. Капитан Чарлз Джонсън, автор на известната книга „Обща история на пиратите“, отбелязва, че „животът на търговския или военен кораб не се различавал от живота в затвора, с добавката, че в морето можело и да се удавиш. Освен това, затворникът имал по-голямо помещение, по-добра храна и обикновено по-добра компания“.
Духовната атмосфера на пиратския екипаж се подхранвала от желанието на разбойниците да поживеят с размах. По-висококалоричната и разнообразна храна, липсата на много ограничения, по-малкото време, отделено за реална морска служба, възможността за плячка – всичко това правело живота на пирата много по-привлекателен от този на обикновен моряк. Известният разбойнически главатар Бартоломю Робъртс казвал: „Кратък, но весел живот – това е моят девиз“.
Първото предизвикателство, което пиратите хвърляли на обществото, били дрехите им. Костюмът отразявал неустоимото желание да изглеждат както благородните и богатите. Разбойниците били изключително взискателни към гардероба си. С маниакалната настойчивост на хора, лишени и от намек на артистичен вкус, те си подбирали ярки многоцветни дрехи, окичени с блестящи бижута.
Прочутите обеци, обаче, имали съвсем прагматично предназначение: пиратите нямало къде да крият богатството си, всяко сандъче можело да бъде откраднато. Затова златната обеца служела като своеобразна „банкова сметка“ – така част от богатството на пирата била винаги с него. Ако бъдел убит, оцелелите членове на екипажа имали задължението да я предадат на роднините или близките му хора. Този обичай свято се спазвал и не са известни случаи да е бил нарушен.
Слизайки на брега, украсени като пауни, пиратите обикаляли в разкошните си дрехи улиците на градовете – а в таверните примамвали пристанищните красавици на своите маси, не оставяйки надежда за местните контета. Кой в Европа можел да се похвали с толкова великолепни дрехи? Само кралят и шепа аристократи можели да си позволят да парадират с копринени ризи, брокатени панталони, да носят същите големи диаманти и разкошни пера на шапките си.
Капитан Бартоломю Робъртс влязъл в последната си битка с камизол в ярък ален цвят, богато бродиран със златни цветя и шапка с голямо червено перо. На врата му висяла масивна верига с диаманти и огромен диамантен кръст.
Духовното ядро на икономическата структура на пиратския микрокосмос бил егалитаризмът (от фр. „егалите“ – „равенство“). Плячката била разпределяна по равно – само капитанът и още неколцина получавали повече.
Пиратският егалитаризъм бил основен закон, който обединявал целия екипаж. След като пленявали кораб, никой нямал право да граби имущество и стоки от трюмовете. Цялата плячка – независимо дали става въпрос за злато, бижута, скъпоценни камъни или друго, след битката се деляла по равно.
Пиратите се отнасяли почтено един към друг. Частта от плячката, която се полагала на загиналите в битка, се предавала на техни приятели или роднини.
По време на прочутия поход на пиратския главатар Хенри Морган (по-късно – губернатор на Ямайка) към Панама направили следното. Всички пирати се събрали и всеки се заклел, че не е скрил нищо. След това всички се съблекли и хвърлили дрехите пред себе си. После изчакали търпеливо, докато избраници от всеки отряд претърсили дрехите им. Самият Морган и всички пиратски капитани били подложени на същата процедура.
В търсене на социална справедливост разбойниците се опитвали да предвидят подробно ситуациите, които биха могли да възникнат в реалния живот. Капитаните им получавали по-големи суми от обикновените членове на екипажа. Размерите били различни – капитаните от флотилията на Морган получавали по 8 дяла, а водачите на пиратските банди в началото на ХVІІІ век – от 1.5 до 2 дяла. Специални дялове получавали боцманът, щурманът, лекарят, дърводелецът, главният артилерист. Така, уважавайки „мозъчния щаб“ на кораба, йерархичната структура се уравновесявала и напрежението на борда се намалявало.
Заделяла се специална част за онези, които особено се отличавали. Така, например, пиратът, който пръв издигал знаме върху вражеския кораб, получавал допълнително 50 реала. Гренадирите, които хвърляли гранати в крепост – по 5 реала за всяка граната.
Имало и обезщетения за рани: който загубел и двете си ръце, получавал освен своя дял още 1500 реала или 15 роби (по избор на жертвата). За загуба на двата крака се плащали 1800 реала или 18 роби, а който загубел една ръка – 500 реала или петима роби. Сумата, необходима за плащане на такива вреди, трябвало да бъде изтеглена от общата плячка преди нейното разделяне.
