Когато днес говорим за положението на жените в Древния Рим, имаме предвид главно тези от висшето общество: съсловията на сенаторите и конниците, както и провинциалната аристокрация. Причината е проста – за тях има повече сведения. Въпреки, че те представлявали много малка част от населението на империята, именно към тях се насочвал интересът на писателите и юристите; пък и такива жени имали парите, с които да си поръчват надписи и паметници, откривани днес от археолозите. Дори най-обикновеният личен надпис изисквал разходи и грижи, за да се осигури известност на човек или на неговото семейство. Това далеч не било по джоба на всеки римски гражданин.
Неспособността за някои видове дейности, присъща на женската природа, неизменно повличала и юридическа недееспособност на жените – по-просто казано, законово ограничаване на техните права. Юристът Папиниан пише към 200 г.: „Според общото правило на нашето законодателство положението на жените е по-лошо от това на мъжете“.
Имало три основни ограничения върху правата на жените: бащината власт (patria potestas), опека (tutela), която заменяла бащината власт над непълнолетните и над жените след смъртта на главата на семейството, и манус (буквално „ръка”) – тоест, властта на съпруга в рамките на традиционния брак.
Бащата (рater familias) бил господар на дома, сиреч, на всички свободни и несвободни същества в него и на всички вещи, които съставлявали „фамилията“.
Напълно дееспособен можел да бъде само мъж в качеството на баща на семейство. Той имал власт над собствените си законни деца и над тяхното потомство по пряка мъжка линия. Жената не можела да получи такъв статут: тя никога нямала „бащинска власт” над децата си.
Все пак, бащата на семейството можел да освободи от своята власт човек, който зависел от него – това се наричало „еманципация“. Такова освобождаване автоматично, т.е. без специален юридически акт, се случвало, ако девойка от семейството бивала избрана за весталка.
Опекунът бил мъж, който замествал починалия баща на семейството за онези, които били признати за неправоспособни или по възраст (непълнолетни), или по слабост на пола (propter sexus infirmitatem) – тоест, за жените в семейството на всякаква възраст. Така жените оставали вечно подвластни. Но с течение на времето редица закони облекчили тежестта на опеката над тях.
Така, например, бащата на семейството, от когото зависела жената, имал право да назначи опекун в свое завещание, като можел да избере немного строг такъв. Освен това, една жена можела по различни начини да се отърве от настойник, който я ограничавал прекалено и да го замени с друг, по-приемлив.
Ако пък опекунът бил упорит и несговорчив, жената можела да го призове пред претора (длъжностното лице, отговорно за съдебните дела) и да го принуди да даде разрешение за действие, което за нея било необходимо. Такива действия можели да бъдат: започване на съдебно дело, съставяне на завещание, придобиване на собственост, опрощаване на дълг, сключване на договор, разрешение за сключване на брак между неин освободен роб и робиня на друг господар.
С изключение на тези строго определени случаи, римската жена сама защитавала собствените си интереси и сама действала като страна по юридически актове, свързани с управлението на нейната собственост.
Ако бащата не бил избрал опекун в свое завещание, настойничеството оставало в семейството и се предавало от баща на брат му и от чичо на племенник по мъжка линия. Но императорът Клавдий отменил това право.
Освен това, император Октавиан Август със закон освободил от опека свободнородените жени, които имали 3 деца, и освободените с 4 деца. Скоро това се превърнало в привилегия, която императорът давал и на жени, които не отговаряли на условията на закона. Затова в началото на империята, тоест, по време на и след управлението на Октавиан (27 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.), ролята на опекун, ако изобщо бил необходим, станала вече много ограничена и постепенно окончателно отмряла.
Така богатите жени вече можели от свое име да извършват мащабна търговска дейност и да се занимават с благотворителност. Един от най-популярните римски юристи – Гай (известно е само това негово име; 120-180 гг.), писал по този повод:
„Ако зряла жена остане под опека, за това очевидно няма достатъчна причина. Обичайния аргумент, че жените лесно се заблуждават поради лекомислие и затова справедливо се държат под властта на опекуни, е по-скоро измислен, отколкото оправдан“.
