Когато хората се научили да използват огън за топене на металите, каменната ера приключила. Започнала медната епоха, а след нея – бронзовата. Потребността от метални изделия бързо нараствала – а златото, което не ръждясвало и не хващало патина, бързо се превърнало в мерило за всички ценности.
Митовете и легендите на различни народи по цял свят и във всички епохи придавали на златото огромна магическа сила. Смята се, че най-напред то било добивано и обработвано в Древен Египет. Там, например, била построена 60-метрова статуя на бога на слънцето Ра с коса от чисто злато. Легендата разказва, че птицата Феникс, която се самоизгаря и възражда от пепелта млада и обновена, срещала първите лъчи на слънцето върху позлатените върхове на такива паметници. Египетските свещеници учели, че златото е дошло от Слънцето, което някога, в незапомнени времена, се изсипало върху Земята като златен дъжд.
Мала Азия също била богата на злато. Това се потвърждава от многобройни митове и легенди – например, митът за фригийския цар Мидас от VІІІ в. пр. Хр., който притежавал невероятната способност да превърне в злато всичко, което докосне. Мидас бил близо до гладна смърт – нали храната, която докосвал, се превръщала в злато. Спасил се, като се потопил в река Пактокъл, и тя станала златоносна. Лекотата, с която златото се добивало тук, породила поговорката на лидийския цар Крез: „Да тече за тебе Пактокъл, да пребъдеш в злато и богатство“. Пръв започнал да сече златни и сребърни монети именно бащата на Крез – Алиат (605-502 пр. Хр.). Те се правели от злато и сребро в съотношение 12:1.
В Мала Азия е родена и легендата за златното руно. Това било овча кожа, която поставяли на дъното на златоносен поток. Тежките златни частици се задържали в кожата, която после изсушавали. Възможно е кожата със златото да е била продавана на чужденци и така се родила легендата за златното руно. До ден-днешен съществува Орденът на Златното руно, основан през 1430 г.
Около 1000 г. пр. Хр. юдейският цар Соломон построил храм в Йерусалим, който той наричал „земна скъпоценност, стояща по-високо от всички желани неща“. В прекрасната искряща зала на храма дори подът бил покрит с листово злато. Библията разказва, че Соломон получил сто и двайсет центнера злато от Савската царица, която той принудил да му се подчини и дори да изпълни ролята на наложница в огромния му харем.
Тъстът на Соломон, владетелят на Тир Хирам I, изпратил кораби в библейската страна Офир, които докарали оттам 420 таланта злато. Именно пътешественици от Офир открили златните мини на Иберийския полуостров, които по-късно Гай Юлий Цезар използвал за свои цели. Той забогатял толкова, че успял да върне огромните си дългове и дори да събере армия за войните си с Галия.
Плутарх разказва за третия ден на триумфа в чест на победата на римския консул Емилий Павел над последния цар на Македония:
„После вървяха мъже, които носеха златни монети в седемдесет и седем гърнета, всяко от което тежеше три таланта (78.6 килограма), така че всяко гърне го носеха четирима души. Подир тях носеха четиристотин златни корони, изпратени на Емилий от градовете в Азия в знак на покорство“.
Постепенно хората лишили златото от ореола му на святост и то се превърнало в обикновено средство за размяна срещу стоки. Гай Плиний Стари пише:
„Парите били първият извор на алчност, користолюбие и желание хората да се отдадат на безделие. Тези недъзи се усилваха, възникна истинско безумие и неутолима жажда за злато. Но дори и тези пороци се засилиха скоро и се появи истинска лудост и непоколебима жажда за злато“.
По времето на Плиний император Нерон заповядал Театъра на Помпей и собствения му дворец да бъдат увенчани с покриви от злато. Плиний бил свидетел и как иберийските племена подарили на император Клавдий такава златна корона, че ако той се бил опитал да я сложи, щял да бъде смачкан като насекомо – тя тежала 2800 килограма.
Много владетели полудявали заради златото. Съпругата на Клавдий носела мантия, изтъкана от злато. Конете на император Калигула ядели овес от златни ясли. Дори Църквата попаднала в мрежите на златото. Свети Йероним пише:
„Ние строим така, сякаш ще живеем вечно в земното си жилище. Злато блести по стените, злато има по сводовете на залите, със злато са покрити капителите, а пред вратите ни умират гладни и голи хора“.
В столицата на Колумбия – Богота, има Музей на златото, където се намират 8 хиляди златни битови предмети на туземците от Южна Америка, които били скрити в горите, за да не бъдат отнесени от испанските конкистадори.
В наши дни една от най-големите „златни мистерии“ е състоянието на половината от златния резерв на Германия – около 1500 тона злато на кюлчета, което се пази във хранилището на Федералния резерв във форт Нокс, САЩ. Аргументът за това е, че там „е на по-сигурно място, отколкото в Германия“.
Но, когато през 2013 г. немски експерти поискаха да влязат, за да видят златото, те не бяха допуснати с обяснението, че „техническите процедури не дават възможност за влизане в хранилището“. Затова не са малко хората, които смятат, че всъщност хранилището е празно, а немското злато отдавна е използвано от американците за уреждане на международни плащания.
