Повечето хора знаят за войната толкова, колкото са научили от филмите. Откъде иначе биха получили такава информация? От новините? От документалните филми? Като гледаш „Войната е опиат“ 10 пъти и си научил всичко, нали така? Само че военните филми винаги лъжат, защото се оказва, че войната е супер сложна и трябва да бъде опростена за масата народ.
Затова повечето неща за войната, които смятаме, че знаем, са толкова фактически точни, колкото онази сцена от „Патриотът“, в която Мел Гибсън намушква човек с американския флаг и печели войната.
Танковете са били опасни капани на смъртта
Филми като „Патън“ и „Ярост“ ясно ни показват, че танковете са били яки. И разбира се, са абсолютно прави. Дебела броня, вериги, способни да се катерят по неравен терен, огромна оръдие, способно да свали Бог от небето… какво да не им харесваш?
Да, супер са когато всичко върви наред. Но какво става, ако танкът закъса?
Макар да са изобразявани като модерната кавалерия, не бихте искали да сте част от танков батальон през Първата световна война или продължението й. Танковете през Великата война са първите такива, използвани във война – и са били тотален кошмар. Чупели са се бързо, а когато все пак са работели, постоянно са закъсвали и изобщо не са можели да се справят с терена. Когато първите танкове пристигат в Европа, един командир пише следното:
„С хората ми не разполагахме с танк през времето, което прекарахме в Англия. Нашият се развали в деня, когато пристигна. Нямахме разузнаване, нито координати… никой не ни обясни как да се оправим с компаса… нямахме как да сигнализираме… не знаехме как да разбираме заповедите. Не знаехме къде да търсим информация, която би била нужна на нас като танкови командири, нито пък знаехме каква информация да изискваме.“
От 50 танка, изпратени да се бият при Сома, само 36 стигат. Останалите се развалят или затъват по пътя с ужасяващи последствия. Обсадата на Фрей Бентос е много добър пример за това. Кръстен на компания за консерви, Фрей Бентос се придвижва с останалите, докато не пада в един кратер и повече не успява да помръдне. Едното оръдие сочи към небето, другото – към земята. И още по-лошото, германците го забелязват.
За три дни мъжете във Фрей Бентос разбират колкото кофти може да е да бъдеш в танк. Всеки техен опит да излязат е посрещнат от смърт и тежки рани, а бягството се оказва почти невъзможно, след като трупът на един войник заклещва вратата. Температурата вътре се покачва до 32°C. Едно от основните оръдия се откъсва и счупва ребрата на един от мъжете, оставяйки го да умре бавно. Германците правят няколко опита да щурмуват танка с гранати и се налага да бъдат отблъснати. На третата нощ, когато водата и храната привършват, а на живите почти не са останали муниции, те решават да рискуват с бягство. Но германците се интересуват единствено от танка и оставят оцелелите да напуснат. Толкова кофти са били танковете през Първата световна война – дори врагът не е имал сърце да те застреля, след като най-после си успял да се измъкнеш от такъв.
Нещата се подобряват през ВСВ, но не много. Танкът продължава да бъде невероятно опасно и запалимо място за водене на война. И калта продължава да е проблем.
Най-популярният съюзнически танк, Шърман, бил изпълнен с безброй много малки слабости. Ако е ударен ниско, интериорът можел да избухне в огнен ад, изпичайки всички вътре. Това е обратното на начина, по който се предполага да работи танкът. Всъщност една от причините съюзниците да разработят по-добри брони от германците е, че са имали толкова много кофти танкове Шърман, че им се е налагало постоянно да ги подобряват.
Няма такова нещо като потвърдени убийства
Когато филмите искат да покажат на зрителите колко страхотни са войниците герои, те не сочат към белезите или прослужените години, а често го правят като цитират броя на животите, които са отнели в името на страната им. „Потвърдените убийства“ са като класацията на войниците. Повечето хора са се запознали с това от филма „Американски снайперист“, филм който много ясно се опитва да ни накара да мислим, че Крис Кайл е най-коравото копеле заради повече от 150 потвърдени убийства. И това щеше да е впечатляващо, ако беше истина.
Макар армията да пази подробни доклади за случилото се на бойното поле, броят на враговете, изпратени в отвъдното от всеки войник, не е включен в тях. Според един от говорителите им, американската армия „не държи никакви официални или неофициални данни за потвърдени убийства“. Всъщност военните не обичат, когато машините им за убиване говорят за това колко много са убивали.
Ако подобна статистика се появи в някой доклад, то е защото войникът е избрал да я включи – без да има доказателства, освен собствените си думи. Подобни доклади обикновено са за специалисти като снайперистите, които обикновено се занимават с единични цели. И причината е, че просто няма много за какво друго да се пише. Самият Крис Кайл обяснява, че докладите съдържат „времето, мястото, използвания калибър, разстоянието, какво точно е правил, където е бил застанал и какво е носил.“
Правилата за това кого можеш да застреляш и кога са много сложни
Военните правила във филмите са елементарни – ако изглежда, държи се и квака като враг, първо стреляй, а после му проверявай документите. В истинския свят обаче, войниците трябва да са висшисти, за да разберат огромният правилник, който описва обстоятелствата, при които войниците имат право дори само да погледнат към някого.
Основната идеология зад модерните правила за американската армия се е променила през последните няколко войни. Днес правилата са толкова сложни, че се простират на около две дузини страници. Това е малко множко за повечето сценаристи. Те предпочитат да базират идеите си на Втората световна война, когато правилата за сражение са били фокусирани върху вида на мишените – иначе казано, ако не се е предавал, всеки носещ нацистка униформа, е можел да бъде убит. Застрелвате го, удряте го с кола, правите каквото искате с него. Единствените ограничения са били подръчните инструменти и въображението ви.
Днес обаче, правилата се различават значително от това, което повечето сценаристи биха очаквали. Американските военни в Ирак и Афганистан например могат да използват единствено пропорционална сила срещу хора, които се държат враждебно или агресивно. Причината за това е в партизанските тактики на различни лоши хора в Ирак и Афганистан. Невъзможно е да нарочиш за стреляне хора, облечени като лошите, когато и добрите са облечени по същия начин. Вместо да третират всяка улица в Багдат като ниво на Call of Duty, войниците трябва да са майстори психолози, за да знаят дали носещият AK-47 пич гледа лошо, защото ще започне да стреля или защото на главата си има много семейни проблеми.
Но не правилата са проблем за войниците, а това че те продължават да се променят. Случвало се е военни командири да се свързват с военни адвокати насред операция, за да получат потвърждение дали могат да стрелят или не. Няма да се получи хубаво кино, ако Рамбо прекарваше половината от всеки филм на телефона с адвокат, питайки към колко от 300-та потенциални врагове, тичащи към него, има право да насочи картечницата си.
Окопите през ПСВ са били малки градове
От всички големи войни, Първата световна е най-малко екранно впечатляващата. Затова сценаристите я използват, за да покажат всичко кофти за войната: смъртта, бодливата тел, калта, картечниците, безразличието на командирите и поезията. Нищо не символизира този депресиращ провал повече от окопите – един или два плитки гроба, които началството е решило да изкопае за бедните войници.
Невинаги е било така обаче. Може да си представяме окопите като дълги дупки, пълни с кал и отчаяние, но те са представлявали само малка, смъртоносна част от сложна система от основни, вторични и третични окопи – всички те проектирани като огромна военна ферма за мравки, която е отблъсквала вражеските атаки и е действала като огромен канал за доставки на оборудване, хора и сведения.
Всъщност, окопите са били проектирани и срещу друг популярен стереотип за Първата световна война – че войниците са били приемани като лесно заменими държачки на картечници. Окопите са били изкопавани на зигзаг, така че пробие ли врагът линията, всички останали войници да не се озоват просто на мушката в права линия от Северно море до Алпите. Също така, стените са били укрепени с дъски, ръбовете – с пясъчни торби, а по цялата дължина е имало големи медицински станции, за да не загине половината армия от гангрена и скука.
Войниците дори не са прекарвали толкова много време на позиция, от където да бъдат изпратени в месомелачката над окопите, защото са били въртени през различните окопи често. Войските са прекарвали 15% от времето си на предната линия, 10% във вторичните окопи, 30% в резервните и 45% по френските бардаци. Мъжете са излизали и тръгвали към неизбежната си смърт, само че е било повече нещо като лотария, отколкото като конвеир в кланица.
Разбира се, някои стереотипи си остават истина. Окопите например наистина са били кални, пълни с вода дупки. Но където е било възможно, военните инженери са прокопавали окопите в подземни каменни кариери, буквално навсякъде във Франция, за да ги използват за квартири, лазарети и бункери. Някои от тези подземни лабиринти са били толкова сложни, че в един от тях са инсталирали електрически крушки и телефони, командни постове, пекарна, месарница, болница и параклис. Окопите са били толкова големи, че войниците е трябвало да поставят импровизирани пътни знаци, за да не се губят.
Дори основната заплаха за войниците – отровният газ – не е бил смъртоносната сила, която ни представят във филмите. Ако сте искали да обгазите врага, е трябвало да изчислите много точно вятъра и да се надявате, че лекия бриз няма отклони облака или да го изпрати в нищото. Дори още по-лошо, войниците след това са били изправени пред риска от изгаряния и задушаване, преминавайки през собствения си газов облак, понеже химическите отрови не дават и пет пари на чия страна сте. В чакане на идеалните условия понякога са минавали седмици.
Войниците не са завинаги свързани (и понякога се избиват)
Често се казва, че връзката между войниците е неразрушима, че преживелите заедно война стават като братя. Сещате се, като в „Братя по оръжие“ или „Спасяването на редник Райън“. Истината обаче е, че да дадеш на група произволни мъжаги оръжия не ги прави приятели за живот, които си имат абсолютно доверие.
Не, войниците са подложени на същите кавги, недоверие и съревнование като всяка друга голяма група хора. И макар да виждате част от това във филми като „Пълно бойно снаряжение“, „Хълмът на храбрите“ и „Капитан Америка: Първият отмъстител“, там нещата са доста по-малко екстремни от случилото се по време на Арденската офанзива. И не говорим за филма от 1965г с Хенри Фонда, който е толкова неточен, че Айзенхауер е принуден да направи пресконференция и да обясни как всичко е супер измислено. За разлика от красивото другарство във филма, истинската битка е водена с толкова много враждебност сред съюзническите сили, че ако е имало операторски екип да документира битката, те са щели случайно да измислят формата на риалити шоуто.
По време на Арденската офанзива, много войници смятат, че германците се дегизират като американци, за да всеят хаос в предните линии (и наистина са правели точно това, но то не е от значение сега). След като започват да се носят слуховете (и един конвой изчезва), параноята обхваща съюзническите редици. За да се изкоренят потенциалните шпиони, пазачите на лагерите започват да питат завръщащите се войници въпроси, на които само „истински американци“ биха знаели отговора, предимно свързани с бейзбол… и получават смесени резултати.
Някои бедни нещастници са затворени, понеже са сгрешили някой отговор, а други защото самите стражи не са знаели правилния отговор. Други направо са били застрелвани. Задържали са и войници, чиито имена са звучали подозрително германски или онези, които са събрали германски трофеи в Европа.
