Обсадата на Константинопол – 717г.

През 711г. една неголяма арабска бойна дружина с численост около 10 хиляди души се прехвърлила от Северна Африка на територията на днешна Испания. Само за 2 години почти цялата територия на Пиренейския полуостров била превзета все от такива сравнително малобройни арабски отряди – сред местното население имало значителни общности, настроени антихристиянски, които служели за водачи на завоевателите, оставали като гарнизони в превзетите от тях градове и всякак ги улеснявали по отношение на логистиката на нашествието. Християните били изтласкани в негостоприемните планински местности на север в областта Астурия – там съпротивата им се оказала успешна. Така започнало обратното отвоюване на полуострова, т. нар. „Реконкиста“, която продължила близо 800 години – до 1492г., когато арабите били окончателно изхвърлени обратно в Африка.

Обаче по съвсем различен начин се развили събитията на другия, източния фланг на нашествието срещу Европа. Там през 717г. арабите завзели Пергам, достигнали пролива Абидос и нахлули във византийските области на Тракия. Успели да превземат много крепости, след което дошъл ред на Константинопол. Арабската армия, водена от халифа Сюлейман, обкръжила столицата на Византия с ровове и насипи –  и 13 месеца я обсаждала, използвайки различни обсадни машини. На 1 септември 717г. пристигнала и огромна арабска флота, командвана от емира Маслама ибн Абдул-Малик, брат на халифа. С нея общата численост на арабските войски достигнала 200 хиляди души. Единственото, което успели да направят византийците, било да изгорят с помощта на „гръцки огън“ 20 изостанали товарни кораба. Арабската флота акостирала при европейската част на Босфора. Византийците се защитавали упорито, затова арабите са били принудени да зимуват до стените на Константинопол.

Като се позовал на съществуващия тогава мирен договор между империята и България, византийският император Лъв III Исавър помолил българите за помощ. Българският кан Тервел проявил изключителна държавническа мъдрост. Вместо да използва тежкото положение на Византия, с която българите след 681 г. имали вече няколко военни сблъсъка, той правилно оценил надвисналата опасност и се отзовал на молбата – и още в началото на обсадата, през есента на 717г. атакувал арабите, като им нанесъл тежко поражение, вероятно при Адрианопол. Това облекчило положението на византийците – но нашествениците продължили обсадата, като се укрепили с нов ров и валове, този път срещу българите.

Зимата на 717-718г. се оказала сурова, снежните преспи се задържали над 100 дни. Сред обсаждащите мнозина умрели от глад и студ. През пролетта на 718г. Сюлейман решил да унищожи българската армия, за да освободи тила си по суша. С тази цел тръгнал на поход срещу Тервел – но българите му нанесли ново тежко поражение, като в битката загинали около 30 000 араби.

Войска на Aрабския халифат на лагер пред византийска крепост. Хроника на Йоан Скилица (ХI в.)

Това се оказало решаващо за крайния изход на обсадата. Независимо, че в помощ на арабите пристигнала нова голяма флота от Египет с оръжие и храни, а скоро след нея – и трета от Африка, на практика те не оказали сериозно влияние върху развоя на събития. Византийците се възползвали от облекчената ситуация откъм сушата, въоръжили повече свои кораби със сифони за изстрелване на страховития „гръцки огън“ (предполага се, че това било силно запалителна смес от сяра, селитра и нефт, която горяла дори във вода) и предприели широко настъпление по море срещу вражеския флот. В хода на сражението по-голямата част от арабските кораби били потопени, а византийците завладели голямо количество плячка, сред нея – храните и оръжията, докарани от Африка. След това гладът сред обсаждащите достигнал такива размери, че арабите изклали всичките си коне, мулета и камили, a нерядко се налагало да се хранят и с мърша. В стана им избухнали  епидемии от заразни болести, които причинили масова гибел.

През лятото на 718г., след понесените огромни загуби, халифът изтеглил оредялата си армия от Константинопол. Победата имала огромно значение за Византия, защото стабилизирала империята, показала нейната устойчивост и премахнала за дълго арабската опасност непосредствено до границите й.

Българска конница прогонва арабите от Константинопол по времето на император Лъв III. Миниатюра от Манасиевата хроника (ХIV в.)

А българският кан Тервел бил канонизиран от западната църква като „Свети Тривелиус, спасител на Европа“.