Това звучи точно като сценарий от лош фантастичен филм – учени, работещи по проект за милиарди долари, които инцидентно създават малка черна дупка, която с течение на времето започва малко по малко да „поглъща“ материя. Само след няколко часа краят на Земята ще настъпи.
Възможна ли е подобна история? Биха ли могли учените да създадат в лаборатория черна дупка, която да „погълне“ планетата ни?
Когато хората си представят черни дупки, те обикновено си мислят за обект в Космоса, който има много пъти по-голяма маса от тази на Слънцето и чиято гравитация е толкова мощна, че дори лъч светлина не може да избяга от нея. Тези чудовищни обекти са останки от експлозии на свръхнови. Всичко, което се приближи до тях – космически кораб, планета или дори звезда, бива засмукано от гравитацията на черната дупка, за да не бъде видяно никога повече. Според теориите обаче е възможно да се създаде микроскопична (в сравнение с тези в космоса) черна дупка чрез удар на две субатомни частици с изключително висока скорост.
И точно това плаши много хора. Ускорителите на частици като Големия адронен колайдер (LHC) в Европейския център за ядрени изследвания CERN и Брукхейвънския колайдер за удари между тежки йони в Брукхейвън, Ню Йорк, са предназначени да правят точно това – да сблъскат два потока (или лъча) от протони при огромни скорости и енергии. Тези ускорители обикновено се състоят от пръстеновиден (цилиндричен) „път“, в който частиците се ускоряват до 99,9999991% от скоростта на светлината или само с 3 метра в секунда по-малко от нея. Ударът „разкъсва“ частиците на техните съставни компоненти, а част от енергията, участваща в процеса, се превръща в гореща плазма от кварки и глуони. Когато се кондензира, плазмата отново се превръща в нови частици, формирани по формулата на Айнщайн E=mc2. Това позволява на учените да изучават вселената в най-малките ѝ и основни части.
Дори малките частици имат своя гравитация, макар и изключително малка. Ако обаче ги ударим достатъчно силно, гравитацията ще преодолее съпротивлението и частиците ще формират малка черна дупка. В продължение на години се смяташе, че енергията, необходима за това, е много, много пъти по-голяма от тази, която един ускорител на частици някога би могъл да осигури.
Големият адронен колайдер
Учените, работещи по струнната теория предполагат, че в нашата вселена има повече от трите познати ни измерения. Те смятат, че има още едно допълнително, с изключително малки размери, което ние не можем да видим. Ако това наистина е така, при два обекта, които са много близо един до друг, гравитацията им ще се покачи. С помощта на тази допълнителна гравитация колайдерите ще разполагат с необходимата сила, за да произведат черни дупки.
Ако всички тези теории са верни, то тогава възможно ли е Големият адронен колайдер да създаде черна дупка, която да погълне Земята? Един от най-силните аргументи против това е т.н. лъчение на Хокинг. Стивън Хокинг достига до извода, че една черна дупка трябва да излъчва различни елементарни частици като по този начин масата ѝ намалява или иначе казано тя се „изпарява“. Следователно дори някой от колайдерите да създаде малка черна дупка, тя вероятно би съществувала само за част от секундата, преди да се „изпари“.
Но ако Хокинг не е бил прав? Или черните дупки не изчезват толкова бързо, колкото си мислим? Повечето от дупките, създадени от ускорители на частици, ще се движат толкова бързо, че просто биха напуснали планетата ни, насочвайки се към Космоса. Вероятно една на милион ще се движи достатъчно бавно, за да бъде уловена от гравитацията на Земята.
Но какво още можем да кажем за тази дупка, която ще остане? Дори да просъществува, нейната гравитация ще е толкова ниска, че едва ли би си взаимодействала с друга материя. Физикът Грег Ландсбърг от Brown University смята, че дупката ще „поглъща“ само по 1 протон на всеки 100 часа. Тази скорост е толкова ниска, че малката черна дупка ще „погълне“ само няколко милиграма земна материя докато се стигне до края на Вселената.
Преди Големият ускорител на частици да бъде пуснат в действие има няколко съдебни дела, целящи неговото спиране. Ерик Джонсън, адвокат от Университета в Северна Дакота, който дори публикува труд относно този въпрос, твърди, че съдилищата имат право да прекратяват експерименти, които биха довели до катаклизми. Други твърдят, че подобен подход би могъл да попречи на важните научни изследвания. Но тук стои въпросът кой съд би имал необходимата юрисдикция? Делата срещу Големия адронен колайдер са внесени в Швейцария, но са отменени, тъй като ускорителят пресича френско-швейцарската граница, а договорите между Франция и Швейцария гарантират имунитета на изследователския център и от двете страни.
