Днес много хора свързват морското разбойничество главно със средновековните европейски бандити от типа на „Карибски пирати“ – но самото пиратство съществувало от незапомнени времена.
Особено в древния свят се прочули финикийските пирати, които съвсем успешно съчетавали грабежите с търговията. Те търгували там, където не били достатъчно силни, за да грабят. Дори Омир ги споменава в „Одисея“.
Макар от времето на Омир до походите на Гней Помпей Велики да били изминали доста векове, ситуацията с пиратите в Средиземно море не се променила особено. След падането на морските държави Картаген и Коринт, които сдържали пиратите, морските грабежи от Близкия изток до Испания придобили застрашителни мащаби. Първоначално пиратите използвали леки, бързи и маневрени кораби – но сега се качили на големи триреми и биреми и вече нападали не просто отделни кораби, а цели търговски кервани и крайбрежни градове.
Докато римският сенат бил зает с непрекъснати войни против съседните племена и граждански конфликти в самия Рим, пиратите се вихрели в близост до италианското крайбрежие – в един момент пленили дори младия Юлий Цезар.
Ситуацията станала особено остра през 60-те години пр. Хр. Много пирати се настанили на остров Сицилия и построили укрепена база близо до Сиракуза – оттам извършвали светкавични нападения по брега на Италия. Римските търговски пътища били заплашени, поради което столицата на Републиката се изправила пред критични прекъсвания в доставките на зърно от Египет. Под властта на пиратите се оказали повече от 400 крайбрежни градове, а флотът им се състоял от над хиляда кораба.
Сенаторите намерили време за тях едва след победата над въстаналите роби начело със Спартак. Борбата срещу пиратите била поверена на Гней Помпей, който за дотогавашните си победи бил наречен „Велики“.
Армията, с която Помпей влязъл в нелеката война срещу морските разбойници, наброявала 500 кораба, 120 000 легионери (24 легиона) и 5000 конници. Ясно било, че обичайната римска тактика на сухоземното бойно поле няма да е ефективна, затова Помпей дълго изучавал опита на своите предшественици – картагенците и гърците, които успешно се били борили срещу пиратството.
За най-разумна стратегия той сметнал масирана едновременна атака срещу базите на пиратите, за да предотврати обединяване на силите им и да не позволи да избягат. Помпей условно разделил Средиземноморието на няколко сектора, командвани от подчинени му легати. По този начин, в случай на оттегляне на пиратите в съседния сектор, те незабавно попадали в ръцете на друг римски отряд.
Целият район на Средиземно море се оказал под пълния контрол на римския флот. Във всеки сектор се намирали по 30-40 кораба. Помпей отделил други 60 кораба в резервен отряд със задача да подсилват сектор, който имал нужда от това.
Най-напред той отишъл на 40-дневна експедиция в Западното Средиземноморие, където лично проверил състоянието и организацията на своите флотилии. За още 40 дни направил същото и в източната част на акваторията. По този начин за по-малко от три месеца била изградена система за военно- административен контрол върху цялото Средиземно море и движението на търговските кервани.
Ударът се оказал толкова внезапен и масиран, че пиратите въобще не успели да организират някаква сериозна отбрана. Отначало те искали да разгромят флота на Помпей в генерално сражение, а самия него да пленят заради огромен откуп – но координацията и бързината в действията на римския военачалник ги паникьосали. Те започнали да напускат завладените градове и да се оттеглят в собствените си бази и пристанища.
Основните търговски пътища били охранявани от римската флота с големи отряди легионери на корабите. Пиратските нападения станали невъзможни. Подчинените на Помпей командири не стоели със скръстени ръце, непрекъснато атакували пиратските отряди и стоварвали десанти в разбойническите гнезда. В течение на няколко седмици дейността на пиратите в Централното и Западното Средиземноморие престанала напълно – Помпей и неговите подчинени действали изключително сурово и безмилостно. Оцелелите разбойници се изпокрили в миши дупки.
Обаче републиканското управление веднага показало своите обичайни дефекти. Подозрителният Сенат започнал да прави спънки на собствения си пълководец, защото се страхувал от прекаленото му усилване. Сенаторите дори наредили флотът да бъде разпуснат – и това след големите успехи в морето! Наложило се Помпей да даде честна дума, че ще разпусне армията си след приключване на операцията.
По време на престоя му край бреговете на Гърция се случил любопитен епизод. Римската ескадра пленила пиратски кораб. Помпей наредил да се конфискува кораба, а екипажът да бъде освободен. След това много пирати започнали да се предават заедно със семействата си лично на Помпей. С тяхна помощ той издирвал закоравелите разбойници и всеки, който се съпротивлявал, бивал незабавно ликвидиран.
В Централното и Западното Средиземноморие ситуацията се успокоила, но на изток, особено в Киликия, пиратите не мислели да се предадат. Решителната битка станала недалеч от тяхната столица – Корацезиум (дн. гр. Алания в Турция). Подробности за нея не са се запазили – известно е само, че железните римски легиони просто смазали пиратските отряди.
Останалите пирати, впечатлени от силата на легионите, предпочели да спасят живота си. Започнала вълна от капитулации. Повече от 120 градове, пристанища и крепости се покорили на Рим. Над 10 хиляди пирати били избити или се предали.
Със заловените Помпей действал жестоко, но справедливо: най-злостните разбойници и главатарите им били екзекутирани, а останалите получили прошка. Доста от тях били станали пирати по неволя – след като разбойниците ограбили собствените им селища, вече нямало как да си изкарват хляба, освен като самите започнат да ограбват кораби.
Помпей щедро простил и им раздал земя за обработване. Те се заселили в Киликия, която тогава била опустяла след войните на Рим срещу Митридат, царя на Понт.
