Древна Гърция се състояла от множество независими „полиси“ – градове с подчинени им селски околности. В най-изгодно географско положение била Атина. Морето я защитавало от две страни и затова градът избегнал участта да го завладеят нахлуващите от север племена на дорийците.
Атина контролирала сухопътните търговски пътища, водещи към Пелопонес, а с развитието на корабоплаването атиняните започнали да се занимават активно и с морска търговия.
Градът владеел морския път от Средиземно към Егейско море, като предлагал на чуждите кораби удобно пристанище срещу съответно заплащане. Атинските кораби лесно достигали големия остров Крит на юг от Балканския полуостров, а оттам вече и бреговете на Северна Африка.
Активната търговия допринесла за икономическия просперитет на древна Атина – но също и за силното имуществено разслоение на населението й. Атинските търговци забогатели и започнали да влияят върху държавната политика – просто си купували съвсем официално висши държавни длъжности. Постепенно атинската племенна аристокрация, която дотогава концентрирала цялата власт в ръцете си, била изтласкана от най-богатите граждани, занимаващи се с политика – олигарсите.
Олигарсите господствали както в изпълнителната власт на Атина, така и в народното събрание – което уж трябвало да изразява волята на гражданите, но за участие в него вече трябвало да притежаваш определено богатство. По този начин то, естествено, приемало закони, които защитавали интересите на богатите олигарси, но значително влошавали положението на обикновените атиняни.
Широките маси на населението били принудени постоянно да заемат пари от олигарсите, защото фермите на обикновените граждани не можели да се конкурират с големите имения на богаташите. Онези, които не успявали да си върнат дълговете, ставали роби на кредиторите си.
В началото на VI в. пр. Хр. Солон провел редица реформи, които премахнали робството за дългове. В народното събрание получили възможност да участват всички граждани, с изключение на най-бедните. Но в крайна сметка реформите на Солон само задълбочили вътрешните противоречия в Атина: олигарсите били недоволни от ограничаването на тяхното влияние, а демосът искал пълно равенство в политическите права.
През 560 г. пр. Хр в Атина начело на града застанал тиранинът (тази дума тогава означавала просто владетел с пълни властови пълномощия) Пизистрат, който с прекъсвания управлявал до смъртта си през 527 г. пр. Хр. Пизистрат успял да възстанови вътрешния ред в политиката. Той покровителствал културата и изкуството. Именно тогава Атина придобива известност като културен център на древна Гърция. Някои историци смятат, че по това време за пръв път били записани „Илиада“ и „Одисея“, които дотогава се разпространявали устно.
След Пизистрат подир упорити политически борби властта преминала към Клистен, който обещал всеобщо и пълно политическо равноправие на гражданите. Спартански войски нахлули в подкрепа на олигарсите, но атиняните се вдигнали на въоръжено въстание, олигархичната партия била разгромена и Клистен извършил редица реформи, насочени към установяване на политическо равенство на свободните граждани.
Главната реформа била, че вече всички граждани избирали свои представители в Съвета на 500-те („Буле“) – един от главните държавни органи на Атина, фактически изпълнителната власт. В него се избирали чрез жребий по 50 души от всеки район („фила“), не по-млади от 30 години.
Върховният орган на държавата било Народното събрание – „Еклесия“, в което участвали всички мъже, имащи атинско гражданство; състояло се от 20-30 хиляди души и се събирало всеки 8-9 дни. При Клистен било въведено заплащане за участие в народното събрание, равно приблизително на дневната надница на един занаятчия. Целта била всички, дори най-бедните, да могат да участват в обсъжданията.
Интересно била уредена съдебната власт („Гелиея“). В нея влизали 6 хиляди души съдебни заседатели („гелиасти“ – от всяка фила по 600, които образували своеобразен „районен съд“, „дикастерия“). В едно съдебно заседание участвали минимум 201 „дикасти“. Многобройността на заседателите фактически правела невъзможен подкупа на съда. Разбира се, за различните съдебни дела се набирал различен брой заседатели – от минимален с 201 (за граждански дела при суми под 1000 драхми) до максимален с 6000 (при дела за държавна измяна). Например, Сократ бил осъден на смърт от 501 съдебни заседатели.
В атинската демокрация държавата изцяло контролирала живота на обществото. Имало толкова много държавни длъжности, че до 1/3 трета от всички възрастни мъже били на някоя от тях. Жените, робите и чужденците-имигранти нямали политически права.
Всеки гражданин трябвало да принася полза за обществото. Паразитите, които не искали да се занимават с някаква дейност, получавали тежки глоби. Синовете, чиито родители не ги били научили на занаят, били освобождавани от задължението да подкрепят родителите си в напреднала възраст.
Но безпрецедентният ръст на политическото влияние на Атина след Гръко-персийските войни (499-449 гг. пр. Хр.), колосалната военна плячка и огромният брой роби довели атинското общество до развихряне на корупция, изолиране на гражданите от реалността и удивително политическо лекомислие. И тогава започнали да се проявяват най-лошите черти на демокрацията, които в края на краищата съсипали атинската държава.
Решенията на Народното събрание вече станали силно зависими от красноречието на конкретни оратори – които говорели прекрасно, но не винаги правилно преценявали ситуацията. Това красноречие карало атиняните да вземат напълно погрешни решения. Както по-късно признали с горчивина древните автори: „Властта на народа се превърна във власт на тълпата“.
В резултат на това по време на Пелопонеските войни (431–404) Атина загубила своята хегемония на Балканския полуостров, Спарта я разгромила и областта Атика била разорена от спартанските войски.
Упадъкът на Атина, причинен от неизбежното демократично загниване на държавата, продължил до 338 г. пр. Хр., когато атинската армия била разгромена от македонците в битката при Херонея и градът загубил своята независимост.
