В най-общи линии „куртоазен“ означава „придворен“, от френската дума „курт“ – двор, в смисъл дворцовото обкръжение на владетел, сеньор или самия крал. С времето думата придобила по-широкото значение на „галантен“, „изискан“, с елегантни маниери.
През XII-ти век в Западна Европа топлите сезони на годината били запълнени основно с две занимания – войнствени схватки и куртоазни празници.
Феодалната служба на сеньора и рицарската доблест предоставяли обширно поле за любовно „служене“ на прекрасните дами и за създаване на кодекс на куртоазните отношения, които постепенно били насаждани от самите благородни дами и техните най-верни почитатели – трубадурите.
Ролята на трубадурите в това отношение била първостепенна. По същия начин, по който сега Холивуд задава световните модели в отношенията между мъжете и жените, така някога трубадурите определяли насоката и формата на тези отношения. И когато днес целуваме ръка на жените, отваряме им вратите на колата или ги пускаме да влязат преди нас във фоайето на ресторанта, не бива да забравяме, че всичко това е устойчивото ехо от едни куртоазни отношения, възпявани и по този начин налагани като модел за поведение от певците по западните замъци и дворци в периода ХІ-ХІV-ти вв.
„Ще стана неини васал, неин приятел и роб“ – така възпявал своята прекрасна дама Бернар де Вентадорн (1125-1200), трубадур при двореца на Елеонора Аквитанска (1137-1204).
В замъците и дворците на Южна Франция постепенно се утвърждавал нов начин на ежедневно поведение на аристокрацията, според който животът бил непълноценен без песни и танци. Радостта от него непременно включвала любовни вълнения – тревоги, тайни, терзания, които били възпявани в лирични стихове. Тези стихове възхвалявали ценности, които нямали нищо общо нито със семейния морал, който Църквата се опитвала да защитава, нито с обикновената любовна вярност.
Куртоазният поклонник винаги избирал за обект на своите въздишки омъжена дама; а когато опитът за съблазняване се намирал извън замъка или двореца, обикновено ставало дума за млада девойка.
Изкуството на живота в Южна Франция тълкувало реалността по свой начин. Чрез правилата на куртоазното поведение трубадурите идеализирали прелюбодеянието, а по-точно казано, изневярата от страна на омъжената дамата – което поведение, естествено, било порицавано от Църквата, както и от цялото общество. Дали е случайно, че героините на рицарските романи обикновено изневеряват на съпрузите си, например, съпругата на самия крал Артур, кралица Гуинивер, както и Изолда, възлюблената на Тристан – това подлежи на по-задълбочено и подробно изследване.
Сюжетът на т. нар. „куртоазни романи“ обикновено се повтаря в различни варианти. Героят постъпва на служба при прекрасната дама (съпругата на собственика на замъка), тоест, става неин васал, и после извършва подвизи в нейна чест. Тайната любов между двамата също е задължително условие за куртоазното поведение.
Други герои в този сюжет са куриерът между двамата (това често е прислужничка на дамата), както и злият клеветник (lauzengier), който постоянно търси начини да навреди на влюбените. Самите те рядко успяват да останат сами, особено, като се има колко много благородници се тълпят винаги в замъка на сеньора, съпруг на дамата.
„Радостта“ в куртоазното творчество е състояние на екстаз, но е почти недостижима. Тя обозначава най-високата степен на куртоазната любов и в същото време представлявал творческо състояние, което поражда стихове.
„Аз съм влюбен, затова пиша кансони (песни)“ – това, всъщност, е постоянното творческо състояние на всеки трубадур. Разбира се, тук думата „творческо“ носи главното натоварване – понеже не е задължително авторът на стиховете в реалността наистина да е влюбен, но в поезията си непременно трябва да е такъв. Всъщност, ако авторът, който обикновено е и техният лирически герой, не изпитва любов, тогава ще изникне логичния въпрос: а в такъв случай, защо изобщо пише стихове?
Редовно се уреждали поетични състезания между трубадури. В Тулуза те били ежегодни. В град Пюи главната награда за победителя в такова състезание била дресиран ловен сокол – такава птица в Средновековна Европа струвала цяло богатство.
Ако благородник в Южна Франция, където бил центърът на куртоазията след ХІ-ти век, не познавал нейните правила, това означавало, че той е невеж и малко се различава от някой „вилан“ – понятие, близко до селянин. Названието „вилан“ характеризира цяла социална класа. Понякога трубадурите влагат в него морален смисъл. Например, една селянка може също да бъде „куртоазна“ – нищо, че не е аристократка, а „виланка“. Достатъчно е нейният ум и душа да я издигат до нивото на благородна дама.
Куртоазните, придворните маниери са знак за вътрешна красота, защото чрез нея, както пише Бернар де Вентадорн, се ражда истинската любов, посредством която „човек придобива достойнство“ и истинското си значение. Също според него: „Човек без любов не струва нищо“.
Всъщност, това очевидно важи не само за куртоазното поведение и не само през Средновековието.
