Открай време в човешкото общество, независимо от епохата, се води борба между две власти: светската и духовната. Жреци срещу вождове, епископи срещу крале, папи пак срещу крале и т. н. Достатъчно е да разтворим Стария завет, за да видим как староеврейските пророци непрестанно разобличавали царете юдейски – за което мнозина от тях заплащали доста скъпо.
И когато днес определяме отделянето на църквата от държавата като нещо положително, не бива да забравяме, че това е просто пореден епизод от тази борба, която се води вече хилядолетия.
Така и разширяването на кралската власт в Англия през ХІ-ти век неизбежно срещнала съпротивата на Църквата. Тя била най-ожесточеният противник на монарсите.
Въпреки че от времето на Норманското завоевание (1066) английските крале, като правило, поддържали добри отношения с папството, проблемът за дуализма на властите бил също толкова важен за Англия, колкото и за континентална Европа.
През 1093 г. крал Вилхелм Червенокосият (упр. 1087–1100), син на Вилхелм Завоевателя, назначил изтъкнатия богослов Анселм за Кентърбърийски архиепископ – глава на английската църква.
Анселм, италиански благородник и игумен на манастира Бек в Нормандия, веднага влязъл в спор с краля за имуществото на архиепископията, което било конфискувано в миналото. Най-обобщено, аргументите на Анселм се свеждали до факта, че папата държи ключовете за Царството небесно, а нито един император, цар или херцог не е удостоен с такава мисия. Тези заявления били почти толкова обидни за краля, колкото и твърденията на папа Григорий VII, че властта на кралете и херцозите произхожда от дявола.
Отношенията на Анселм със следващия крал Хенри I (упр. 1100–1135) не били по-добри. Епископът твърдял, че земите, предоставени на епархията от краля, са свободни от васални задължения. В интерес на истината, английската църква не подкрепяла Анселм. Той налагал строго безбрачие (целибат), но мнозина енорийски свещеници и дори епископи били женени и нерядко предавали постовете си по наследство на своите синове. Освен това, църковните назначения в Англия зависели много повече от краля. Анселм прекарал дълги години в изгнание и накрая, през 1107 г., се съгласил на компромис: кралят да не назначава епископите, но все пак те да бъдат негови васали.
Приблизително 60 години по-късно между краля и Църквата избухнал спор с нова сила – този път между Хенри II и Томас Бекет, архиепископ на Кентърбъри. Ставало дума въпрос за отлъчване от Църквата на кралски чиновници, за правото на обжалване пред папския трон, за използването на доходите от свободните епархии. Най-остър бил проблемът за правото на краля да наказва служители на църквата, осъдени от църковните съдилища. Бекет остро отхвърлял това като несправедливост срещу хора, които биха били наказани два пъти за едно и също престъпление.
Тук изиграли роля личните качества на съперниците. Хенри II вярвал, че Бекет, който бил негов пръв министър (канцлер) преди самият крал да го избере за архиепископ, е нарушил своите задължения – както лични, приятелски, така и васални.
А за Бекет необходимостта да изкупи своето светско минало на придворен велможа и да защити интереса на Църквата, била също толкова важна, колкото и същността на спора.
В крайна сметка Бекет отлъчил няколко епископи, които подкрепили краля. Хенрих пред всички изказал гнева си към него. Четирима рицари изтълкували реакцията на краля като заповед и убили архиепископа в Кентърбърийската катедрала на 29 декември 1170 година. Подробно описание на смъртта на Бекет се съдържа в писмо от неговия секретар и приятел, историкът Йоан Солсбъри:
„Мъченикът стоеше в катедралата при олтара Христов, готов да страда. Дойде часът на убийството. Щом чу, че го търсят, защото рицарите, които дойдоха за него, попитаха на висок глас служителите и монасите в тълпата: „Къде е архиепископът?“, той се обърна, за да ги посрещне на стъпалата на олтара, и промълви с невъзмутимо спокойствие: “Ето ме! Какво ви трябва?” Тогава един от рицарите-убийци скочи към него и извика с ярост:“ Сега ще умреш!” Навярно, нито един мъченик не е показвал такава издръжливост по време на смъртта си, като него. Явявайки твърдост както в гласа, така и в духа си, той отговори: „Аз съм готов да умра за моя Господ, за справедливостта и за свободата на моята Църква. Вие искате моята глава и аз ви забранявам, в името на Всемогъщия Господ и под страх от анатема, да наранявате други хора“. Като каза това,той видя, че убийците са извадили мечовете си, и приведе глава, сякаш за молитва“.
В чисто интелектуално отношение Бекет дори не се доближавал до Анселм. Аргументите, които той изтъквал, били изключително повърхностни (впрочем в това отношение крал Хенри ІІ изобщо не го превъзхождал) и далеч под нивото на дискусията между папството и поддръжниците на имперската власт в континентална Европа.
Но, независимо, че Бекет загубил в интелектуален и политически смисъл, той със сигурност спечелил религиозните чувства на обикновените хора. Веднага бил обявен за мъченик. Папата го канонизирал през 1173 г., а гробницата му се превърнала в място за поклонение, известно не само в Англия, но и в цяла Европа. По своята популярност тя отстъпвала само на гробницата на апостол Яков в Сантяго де Компостела, Северозападна Испания, и на самия Рим.
Наложило се Хенри II да изкаже сурово публично покаяние. Но на практика, обаче, властта на краля над английската църква не била отслабена. Той си запазил фактическото право да назначава нейните епископи.
Борбата между Хенри ІІ и Томас Бекет беше живописно изобразена във филма „Бекет“ от 1964 г., където ролята на краля изпълни Питър О`Тул, а образът на Томас Бекет бе пресъздаден от Ричард Бъртън.
