Белинташ, познат и като Белънташ и „Бели таши“ е намираща се в Родопите скала с формата на малко плато – скалата носи следи от човешка дейност. Скалната площадка е дълга около 300 метра и се намира на 1225 метра надморска височина. Разполага се на 30 километра югоизточно от гр. Асеновград и представлява второто най-голямо скално-изсечено светилище след Перперек в България. Заема площ от близо 5 декара, върху издължена (в посока север-юг) скална плоскост, която има среден наклон на изток от около 18º. Смята се, че някога, по-точно през Енеолита там са се извършвали ритуали от племената, населяващи района – самото предназначение и същност на обекта все още са неясни. Смятало се е, че в по-късните епохи, по времето на траките мястото е било обект на култ в чест на бог Сабазий. Друга хипотеза твърди, че издълбаните улеи, кръгли отвори, ниши и стъпала на горната площадка на скалата всъщност образуват карта на звездното небе.
Проф. Ана Радунчева, която е един от най-изтъкнатите български специалисти по праистория твърди, че енеолитният храмов комплекс до село Долнослав и светилището Белинташ са неделимо свързани. Храмовият комплекс представлява най-ниско разположеното звено на високопланинска система от скални светилища – заедно с Белинташ са функционирали като единен комплекс.
Белинташ и храмовият комплекс край Долнослав са част от обширна и силно проявена магнитна аномалия. Според археоастрономическите изследвания олтарите са издигнати на мястото, където са разположени всички аномални точки в храмовия център. Самото светилище се намира върху просторно каменно плато, имащо формата на фуния – най-ниската му част завършва в тясно каменно дере.
Произходът на името на скалата е доста интересен. Означава „Белият камък“, идващо от тройното членуване на прилагателното „бял“ в родопския диалект – произнася се като „белиън, белън“. Втората част от името –„таш“ е турцизъм и означава камък.
Самото име е свързано с няколко хипотези. Едната от тях е на краеведа Никола Боев, който твърди, че топонимът Белинташ може да означава „камъкът на войната“ и е свързан със свещената война за главното светилище на Сабазий/Дионис в Родопите. Тук трябва да отбележим, че тази теория не се подкрепя от българските археолози и историци, а през 2015 г. окончателно оборена от д-р Борислав Бориславов. Все пак Боев е автор на няколко краеведски изследвания, свързани със светилището – това са „Белинташ – светилището на бесите. Загадката на Родопа“, „Блясъкът на Белинташ“, „Свещеният лес на бесите“ и „Белинташ разкрива хилядолетни тайни“.
Народните предания пък твърдят, че мястото е кръстено на Бельо (Белю) войвода – един от сподвижниците на Караджа войвода.
Тук още от халколита се е наблюдавало изумителното природно явление наречено „бели нощи“ – цялата хълмиста равнина бива обгърната от искрящо бяло сияние, над което върху мастилено-синия фон на небето може да се види „лежащата мъжка фигура“, наподобяваща платото-олтар гледано от низината. Според Радунчева това е свързано с наименованието на свещеното място.
Съществува легенда за българска мома, която се хвърлила от високите скали за да опази честта си от турците. Усещате ли леката препратка с Калиакра? Легендата разказва, че един от острите зъбери закачил дългата ѝ бяла риза – може би, за да я спаси. За жалост платното се скъсало и девойката полетяла надолу, а след нея останали само късовете от белите дрехи. Така мястото било наречено Бела Снáга (с ударение на първото „а“). По-късно турците го превеждат като „белинташ“ – „белин“ (снага, тяло) и „таш“ (камък).
По пътя към централната част на светилището, могат да бъдат видени гигантски скално-изсечени антропоморфни и зооморфни скали. На самото плато се наблюдават и разнообразни геометрични очертания – виждат се и два скални басейни (назовавани често щерни), които остават пълни през цялата година. Около тях, в леглото на скалата могат да бъдат забелязани своеобразни каменни седалки. Тъй като се смята, че Белинташ има неразривна връзка с енеолитния култов комплекс край село Долнослав, то мястото се определя като светилище на 7000 години – това го издига до едно от най-старите на територията на Европа.
Етапът до който са стигнали проучванията навежда учените на мисълта, че платото се използва за култови дейности от древното родопско население още от V хил. пр. Хр. Датираните от каменно-медната епоха вертикални изсичания в скалите, само подкрепят тази теория. Археолога д-р Борислав Бориславов и екипът му дори стигат до там, че да твърдят, че светилището Белинташ е по-старо от Перперек (Перперикон).
Прочетете статията с много снимки за Мегалитният комплекс Перперикон.
Проф. Ана Радунчева е на мнение, че платото-олтар датира от Енеолитната епоха – теорията и лежи върху откритата в една от скалните пукнатини на Белинташ глинена енеолитна антропоморфна статуетка. Освен това цялата централна част на светилището е пълна с късноенеолитна керамика – да не говорим за намерената керамика под отвесните скали на платото и намиращите се отдолу пещери.
През 1975 година са проведени първите археологически проучвания на Белинташ от българските археолози Георги Велев и Росица Морева – Арабова.
По-късно, през 1980 г. екип археоастрономи също проучват мястото – именно техните публикации го правят толкова популярно в българската археологическа наука. Те са на мнение, че платото всъщност е голямо древно тракийско скално светилище (древна слънчева обсерватория), използвано с цел конкретни земеделски и религиозни дейности.
Една от скалните площадки, позната като „наблюдателна“ чрез изкуствен и естествен визир фиксират две важни слънчеви направления – изгрев при равноденствие и изгрев при лятно слънцестоене. Тази теория на Ал. Стоев е отхвърлена от Николай Дерменджиев – той казва, че поради голямата дължина на обекта (ок. 300 m), няма как еднозначно да се идентифицира центърът на конкретните наблюдения. Дерменджиев смята, че със сигурност на платото-олтар са разполагат повече от една „наблюдателни площадки“, следователно е напълно възможна появата на един значителен хоризонтален паралакс на реперите на хоризонта. Това пък води до извода, че няма как да сме сигурни в каквото и да било и е по-добре да се подходи по-резервирано към установените посоки (направления).
Автор: Божидара Иванова
