През ХІV век италианският поет Франческо Петрарка, подкрепен от други възрожденски хуманисти и философи на Ренесанса, определил Ранното Средновековие ( с условни граници 476–1000 г.) като „Тъмните векове“ – и оттогава този период започнал да се описва в мрачни краски като епоха на варварство и разпадане на „истинската култура“.
Към Високото Средновековие (1000–1300 г.) отношението на почитателите на античните Гърция и Рим също било скептично – смятали го за период на жестокост и религиозен фанатизъм, който във всичко отстъпвал на римската цивилизация. Тоест, проявявали чисто идеологически подход към осмислянето на историята: заменяли обективните факти със собствената си оценка за тях.
Всъщност, като се започне от VІІІ век, след улягането на вълната от Великото преселение на народите, Средновековието било време на съзидание и творчество. До ХІV век християнството, с неговите идеи за човешката душа, греха, милосърдието и писмеността се разпространило от фиордите на Гренландия до Урал.
Били подобрени породите животни и сортовете полезни растения, разорали се безкрайни плодородни земи, построили се хиляди градове, села и манастири, усвоило се леенето на стоманата, били изобретени вятърните мелници с вертикални криле и усъвършенствани платноходните кораби. Архитектурата се извисила до постиженията на готиката, развила се църковната хорова музика, литературата създала епична поезия, трубадурите пеели своите песни, появили се първите рицарски романи.
Средновековието в никакъв случай не било време на масово сексуално въздържание. Църквата напълно подкрепяла завета на апостол Павел: „Плодете се и се размножавайте!“ Селяните се придържали към старите добри традиции – събори с танци и веселби, момчетата задиряли момичетата по селските празници. Гражданите обичали не само пиршествата и танците, но и баните. По онова време мъжете и жените се къпели заедно.
В Ранното Средновековие благородните нрави се различавали от селските само с по-малка грубост. Но правото на първата брачна нощ, когато сеньорът уж лишавал от девственост селските булки, както вече е категорично установено, си остава само обикновена фалшификация на антихристиянската митология.
През Високото Средновековие куртоазното влияние на провансалските трубадури се разпространило сред европейските рицари. Именно тогава се появява изисканата галантност към дамите-аристократки, както и по отношение на гражданките. До ден-днешен на жените (е, с изключение може би на закоравелите феминистки) им е приятно към тях да се проявява „кавалерство“ – но думата кавалер (кабалейро, шевалие) означава чисто и просто „конник“ или рицар, защото тогава рицарите се сражавали на коне.
Великия руски философ Николай Бердяев правилно отбелязва, че ако древният свят, Китай и Индия създават идеала за мъдреца-философ, то християнският свят издигнал идеала на светеца, а средновековна Европа – идеала на рицаря. Рицарят е защитник на слабите, идеал за благородство, смелост, вярност към дълга и към Прекрасната дама.
Култът към Прекрасната дама е другият принос на Средновековието към световната култура. Бердяев пише: „Удивително е, че именно на почвата на християнството, в християнската епоха, през Средновековието, любовта на мъжа и жената разцъфтяла и дала своя най-висок връх в рицарството, в култа към Прекрасната дама“.
Красивата любов на жена и мъж, която преодолява всякакви превратности на съдбата и е способна да надмогне дори невъзможността за физическа интимност, любовта на Тристан и Изолда, на Елоиза и Абелар, се превърнала в идеал за поколения влюбени.
Е, достатъчно е да сравним този идеал с днешните груби и примитивни отношения към жената в „модерния“ свят, за да си отговорим на въпроса какво ли биха предпочели съвременните жени – днешната груба проза или красивия свят на Средновековието.
