Образът на индианския воин от Северна Америка, познат ни от уестърните, по правило се представя често с пушка в ръка и стоманена бойна брадвичка – томахавка, в колана. Обаче с такива оръжия индианците разполагали едва след нахлуването на европейските колонисти на техния континент.
Но дори преди това многобройните племена в Северна Америка не живеели в мир.
Думата „томахавка“ (на английски – „томахоук“), строго погледнато, няма нищо общо с металните секири, внесени от колонистите. Различните племена наричали оригиналните каменно-дървени бойни секири по различен начин. Например ирокезите използвали думата „о-ске-сонт“, абенаките – „демахиган“, малесите – „томхикон“. Европейските търговци отчаяно се опитвали да изберат дума, която едновременно да е разбираема за индианските купувачи, и да може да се произнесе от белите хора, без да си счупят езика. Накрая се спрели на „тамахаак“, както наричали своите боздугани поухатаните.
Северноамериканските индианци практически не познавали обработката на метали, затова правели инструменти и оръжия от дърво, камъни, кости и рога. Лъковете и копията служели за обстрелване на враговете отдалече, а за ръкопашния бой влизали в действие дървено-каменните секири-боздугани.
Това било страховито на външен вид оръжие, но все пак с него било по-трудно да се причини смърт, отколкото с метално острие. Затова и много изследователи смятат, че именно това била една от причините индианците да не се изтребят взаимно.
Бойните походи и нападения били обичайният начин на живот на мъжете от повечето племена – но военните загуби в тях били сравнително малки. Всяко племе използвало свои версии на бойните каменни секири, затова днес етнографите познават безброй разновидности на това просто оръжие.
Най-обикновените боздугани от този тип били използвани от племената на Великите прерии – шайени, сиу, чернокраките и др. Те представлявали дървена дръжка, към която бил прикрепен камък. За дръжката подбирали достатъчно еластично дърво с цел да не се счупи при силен удар. Камъкът имал размери 10-12 сантиметра дължина и около 7,5 ширина, а тегло – около килограм и половина. Общата дължина на оръжието варирала около 60-90 сантиметра.
Някои племена обаче предпочитали по-тежки камъни. Например, войнствените асинибоини използвали камъни с тегло около 2-2.5 кг. Такова оръжие във всички случай не било предназначено за сложна фехтовка. С него се залагало на един-единствен силен и точен удар. Независимо от това, в края на дръжката понякога правели дупки и в тях прокарвали ремък, който омотавали около ръката, за да не изпуснат оръжието във вихъра на боя.
Конструкцията не била съвсем примитивна. Дръжката старателно увивали в кожа, така по-добре лягала в дланта и се подсилвала. Камъкът също бил стяган с кожен ремък. Слагали ремъка, след като го накисвали във вода. Докато постепенно изсъхвал, той се свивал и плътно затягал камъка.
А индианците от територията на съвременния Тексас увивали цялата дръжка заедно с камъка във влажна кожа. При изсушаване се получавала почти монолитна структура. Тук използвали не толкова еластично, колкото здраво дърво.
Вторият тип каменни томахавки бил често срещан сред жителите на Северните равнини. Всъщност, това бил гъвкав боздуган. По-лек камък, с тегло по-малко от килограм, също се увивал в кожа и след това се прикрепвал към 55-сантиметрова дръжка чрез къс ремък с дължина около 5 см. При удара камъкът се ускорявал и набирал енергия по време на въртене, затова ударът понякога бил по-силен от боздуганите с по-тежки, но твърдо фиксирани камъни. Понякога дори изобщо не използвали дървена дръжка, а камъкът висял на ремък с примка, омотана около китката. Индианците от племенната група шошони (към тях спадали и прочутите команчи) наричали това оръжие „погамогон“ и го владеели перфектно. Често то било предпочитано и от асинибоините. Един европейски търговец в края на ХVІІІ век станал свидетел на неговата употреба в схватка и го описва: „Конният воин се втурва с пълен галоп, въртейки камъка във въздуха. Всеки добре насочен удар събаря човек или коня му на земята“.
Готовото оръжие било богато украсено с игли от таралеж, седеф, пера и ресни. В тази форма военните боздугани станали постоянен атрибут от костюма по време на религиозни обреди. Мъжът-индианец по принцип рядко се появявал някъде без оръжие, дори на територията на родния си бивак.
Най-страховито изглеждали боздуганите от третия тип, които били предпочитани от жителите на горите в източната част на Северна Америка – ирокези, омахи, арикари и др. За тях използвали твърда дървесина, често корен от ясен. Майсторът издълбавал удобна извита дръжка, на върха на която оставял масивна дървена топка – тя представлявала едно цяло с дръжката. За да се направи такова оръжие, било необходимо забележително умение на резбаря. То се получавало по-леко от боздуганите с камъни. От една страна, това било недостатък, тъй като ударът бил по-слаб. От друга страна, давало възможност да се действа по-разнообразно, вече с елементи от фехтовка. За да направят оръжията си по-опасни, индианците започнали да подсилват дървената топка с допълнителни поразяващи елементи – шипове и остриета. Рога от бизон също влизали в действие.
Въведените от европейците метални секири-томахавки бързо спечелили популярност сред индианците поради очевидните си предимства – здравина, острота и т.н. Много племена не се поколебали да ги вземат на въоръжение. А дядовите боздугани правели повече за продажба, както и за почетни сувенири. На тях вече поставяли и такива камъни, които просто се разтрошавали при удар. Но това все пак били отделни случаи. Старинните каменно-дървени томахавки се използвали в реални битки до самия край на ХІХ век.
